Мартин наблюдаваше как малкият му син правеше първите си крачки.

Детето несигурно пристъпваше. Следваше подадените му пръсти и се стараеше бързо да се хване за тях.

Внезапно мамещата го ръка се отдръпна много бързо. Малкият се олюля. Не можа да се задържи на краката си и падна.

В очите на Мартин не можеше да се прочете разочарование. Нито щеше да подвикне на малкия:

– Ей, защо падаш? Трябва да вървиш по-стабилно. Погледни по-големия си брат, как тича из къщи.

И защо не го правеше?

Никой не би очаквал такава реакция.

Защо не?

Защото Мартин бе любящ баща. Той отбелязваше първите стъпки на сина си и знаеше:

– Това е началото на дългият път към превръщането му на човек.

Усмихна се на малчугана и внимателно го изправи на крака, като го подкани отново да опита.

Мартин бе търпелив към напредъка на сина си и празнуваше всяка победа, без значение колко бе кратка тя.

По същия начин Небесният Отец копнее да ни види да напредваме в духовния си живот.

Той обича и се радва на всяка наша малка стъпка.

Лекарят прегледа малкия Методи. Върху тялото му бяха открити няколко неочаквани петна.

На момчето бяха поставени няколко инжекции, след което мястото на инжекциите бе покрито.

Дойде денят, в който трябваше да се премахне това покритие.

Методи извика притеснен:

– Не, страх ме е ….

Баща му искаше да го успокои, за това го погали по главата и добави:

– Сине, знаеш, че никога не бих направил нещо, което би те наранило.

Бащата искаше синът му да му се довери и да не се страхува от процедурата.

Методи не е единственият, който трепери пред лицето на дискомфорта.

Хирургии, раздяла с любими хора, умствени или психологически предизвикателства и много други предизвикват нашите страхове, въздишки, плач и стенания.

Какво да правим, когато неудобствата в живота събуждат страховете ни?

Можем да се доверим на нашия небесен Баща.

Беше обяд. Земята бе погълната от тъмнина. Хората присъстващи на екзекуцията бяха напрегнати. Чувстваха се уязвими.

Някой плахо се обади:

– Помните ли, когато го арестуваха, какво каза?

Множество уплашени, но любопитни погледи се отправиха към обадилия се, а той прошепна напрегнато:

– „Сега е вашият час и властта на тъмнината“.

Друг в тълпата роптаеше:

– Защо се случва всичко това?

В известен смисъл те трябваше да знаят отговора на този въпрос.

Смъртта на Исус бе настъпила по време на празнуването на Пасхата в Йерусалим. Празник, се провеждаше всяка година.

Това бе времето, когато евреите си припомняха, последното бедствие, което Бог изпрати над Египет.

Преди да дойде ангела на смъртта и да донесе смърт на първородните синове на египтяните, беше тъмнина над цялата земя. Само защитените от кръвта на пасхалното агне се събудиха на сутринта и намериха първородните си невредими.

Тук имаха по-голям изход от първия.

Тъмнината предшестваше смъртта на Христос, който беше съвършеният без никакъв недостатък Агнец. Той не носеше заместителна жертва освен Себе Си.

Самият Исус бе жертвата. Той бе Агнето.

Тъмнината на Божия съд нямаше последната дума.

Исус стана грях, изпитвайки пълната ярост на Божия гняв.

Така ни се отвори път към Божието царство, където пребивава Неговата „чудна светлина“.

Има ли друго в този свят, чрез което да се демонстрира колко истинска е Божията любов към грешниците и колко реален е нашият грях пред Бог?

Бяха много часове на молитва и застъпничество, но в крайна сметка Тони прекрати употребата наркотици.

Баща му Иван все още имаше притеснения.

Майката на Тони Рени съчувствено се обръщаше към съпруга си:

– Измести фокуса си от трудното минало и погледни бъдещето, което Бог е приготвил за сина ни.

– Честно казано, притеснявам се за рецидив, – призна неохотно Иван.

Един ден той се обърна кум сина си и му заяви:

– Запомни, имаме противник и той е могъщ.

– Знам, татко, – отговори Тони, – той има сила, но няма власт.

В този момент Иван си спомни за несравнимата власт на Исус да ни избави от греховете ни и да преобрази живота ни, докато гледаме към Него.

В главата му ечаха думите:

– „Даде ми се всяка власт на небето и на земята ….“

Исус ни приема, независимо от това, какво е било нашето минало. Той държи както миналото, така и бъдещето ни. Дава ни добра надежда.

Дяволът и светът могат да имат известна власт за малко време, но „цялата власт“ принадлежи на Исус и то завинаги.

Ние, които носим Христовото име не предаваме ли Христа чрез нашите съмнения и небогоугодни дела?

Зарко получи един безценен подарък от баща си. Това бе увереността.

Баща му често му повтаряше:

– Развивай талантите си. Следвай призванието си.

Зарко се проваляше, въпреки големите усилия, които полагаше. Тогава баща му бе до него и го насърчаваше:

– Не се отказвай, продължавай напред.

Рефренът, който звучи и до днес в съзнанието на Зарко, бяха думите на баща му:

– Сине, гордея се със теб!

Зарко не бе направил много неща, с които можеше истински да се гордее. И все пак твърдението на баща му го подкрепяше.

Сега, когато вече е на средна възраст, Зарко бе постигнал няколко неща, с който можеше в действителност да се гордее баща му, но той вече не е между живите на тази земя.

– Тъжно ми е, че не можа да ги види, – казваше си Зарко, – но съм сигурен, че щеше да ги одобри.

Няма по-добро упражнение от това да подадеш ръка и да привдигнеш някого.