Тодор се грижеше за майка си в последните ѝ години. Тя почина на деветдесет и пет години.

Тялото ѝ отслабваше, но желанията и мислите ѝ се променяха:

– Вече не съм превързана към нещата, на които преди се радвах. Не ме вълнуват луксозните подаръци, новите дрехи и любимите храни. Нищо от това вече няма значение за мен.

Вместо това тя запълваше времето си с молитва, химни и Писанието.

Често казваше на тези, които я посещаваха:

– Обичайте и служете на Господа с цялото си сърце!

Нейната предстояща смърт ѝ даде яснота за най-важното в живота.

Ти и аз не е нужно да чакаме края, за да открием разбирането за това.

Никой от нас не знае колко време ни остава. Не ни е гарантирана още една година, още един ден или още един час.

Защо тогава живеем така, сякаш имаме цялото време на света?

Не чакайте криза, за да пренаредите приоритетите си в живота.

Нека днес бъде моментът, в който ще разберете какво е най-важно и започнете да живеете така, сега.

Крум бе вдигнал ръцете си и се опитваше да надвика бъбренето на останалите в стаята:

– Чуйте, това, което ви надживее, е най-важното.

– И кое е то? – обадиха се два гласа едновременно.

– Сградите се рушат, – вече по-спокойно заговори Крум. – Документи избледняват, но наследството, само то ще ви надживее.

Повечето го гледаха неразбиращо, за това той продължи:

– Римляните са знаели това. Дълго след като градовете им са били погребани в прах, колоните все още са стояли. Те били изветрели и белязани, но упорито държали земята си.

Е, и? – смръщи вежди, недоволен от обяснението, Симеон.

Отговорът веднага бе даден:

– Това е картината на човек, който живее с мисълта за вечността.

– Изобщо не разбирам на къде биеш, – тръсна глава Тони.

Крум въздъхна и се опита да дообясни:

– Наследството не се гради в големите моменти от живота. То се издълбава ежедневно на невидими места като това, как се отнасяте към жена си, как обучавате синовете си, как се отнасяте към отхвърлените и презрените.

– И какво ще получа от това? – попита Радко.

– Човек с наследство пита: „Какво ще остане, след като съм бил тук?“, – възкликна Крум. – Не ви трябват милион последователи, за да изградите наследство. Нуждаете се от вярност и постоянство, когато никой не ръкопляска. Нужна ви смелостта да вградите в другите това, което светът се опитва да събори.

– Той е прав, – намеси се мълчаливият Симо. – Децата ни могат да забравят какво сме казали, но ще помнят как сме живели. Където и да отидете, ще ви запомнят по това какво сте правили и колко верни сте били.

– Така е, – подкрепи го и Стефан. – Наследството не се измерва в годините, а в това кого сте издигнали, обичали и водили.

– Ако животът ви приключи днес, какво би останало като вашето наследство? – Крум предизвика с този въпрос събралите се към размисъл.

Елена бе на осемнадесет години, когато баща ѝ почина от рак. По-малкият ѝ брат Илия бе на дванадесет. Той се затвори в себе си и не искаше да разговаря с никого за чувствата си. Отказваше да говори и за баща си.

По това време Елена учеше в университет, който бе на стотици километри далеч от дома ѝ.

Тя често се обаждаше на брат си и го питаше:

– Как си? Успяваш ли да се справиш с нещата, когато ме няма?

Но Илия искаше да говорят само за комикси.

Елена разбра:

– Ако искам да имам връзка с брат си, трябва да се потопя в неговия свят.

И тя започна да чете комикси. Трябваше да започне да харесва това, което той обичаше.

Така Елена разбра, как брат ѝ възприема света.

В последствие, двамата имаха обща тема – комиксите и затова по-дълго си говореха.

Единадесет години по късно Илия заяви пред Елена:

– Искам да предам живота си на Исус.

През всичките тези единадесет години Елена опознаваше брат си. Стремеше се да разбере какво го интересува. Грижеше се за него, а това бе инвестиция за добрите им взаимоотношения.

Когато отделим време да навлезем в света на някой друг, можем да говорим по-ефективно в реалния му живот.

Искаме да направим и кажем правилното нещо, но не вземаме предвид това кой слуша от другата страна.

Често се ядосваме на онези в живота си, които не са там, където искаме да бъдат и не виждат света по начина, по който го виждаме ние. Желаем те бързо и охотно да стъпят в нашия свят.

За да покажем кой всъщност е Исус и живота, който Той наистина предлага, трябва да влезем в техния свят, да научим техните думи и начини на изразяване.

Необходимо е да обичаме другите, както Бог ни е възлюбил.

Преди те да ни обичат, нека ние да ги обикнем.

Преди те да ни изберат, желателно е ние да ги изберем.

Преди да стъпят в нашия свят, стъпете в техния.

Бог иска от нас наистина да опознаем хората, за да могат те наистина да Го познаят.

Не е лесно, но ще промени живота им.

Това ще им помогне да разберат колко много са обичани.

Ема имаше рожден ден. Приятелката ѝ Катя предложи:

– Хайде да отидем в салона за красота. Наскоро го откриха, много е хубав. Сама ще се убедиш.

Ема бързо се съгласи и двете отидоха в салона.

Успокояваща музика и личен придружител ги посрещнаха в спокойния, слабо осветен спа център. Цялото преживяване беше тихо и отпускащо.

Двете девойки не можаха да сдържат смеха си, когато прочетоха надписа поставен на масата:

„Тази органична грижа за косата ви дава повече от това, което търсите. Тя ви дава спокойствие“.

Ема прошепна на приятелката си:

– Продуктите за коса не носят траен мир, но често се задоволяваме с временно облекчение, когато светът ни стресира.

– В действителност истинският мир не идва от нещо, а от Някого, – подчерта Катя. – И това е Исус, Който ни предлага мир за днес и за вечността.

– Мирът с Бога е повече от просто чувство, – добави Ема, – това е дар, който получаваме чрез вяра в Исус. Независимо дали се чувстваме близо до Бога или не, Неговият мир е достъпен за нас в салон или болница, във времена на спокойствие и времена на хаос.

Цачо и Ценко бяха добри приятели. Те много често се събираха и споделяха нещата, които ги бяха развълнували.

– Искам да имам мир, – възкликна Ценко, – Да съм спокоен.

– Истинският мир не идва от това да имаме всичко под контрол, – отбеляза Цачо.

– А от какво? – попита Ценко.

– Той идва от доверието в Този, Който контролира всичко, – отговори Цачо.

– Искаш да кажеш Бог? – поиска пояснение Ценко.

– Когато съсредоточим мислите си върху Бога, Той ни изпълва с мир, който няма смисъл за света, но дълбоко променя сърцата ни, – доуточни Цачо.

– Сигурен ли си? – Ценко недоверчиво погледна приятеля си.

Цачо леко се усмихна:

– Не веднъж съм го изпитал. В Неговото присъствие тревожността губи хватката си. Страхът започва да избледнява и така накрая ние можем да си починем, – подчерта Цачо.

– Може би това е само временно и нестабилно? – повдигна вежди Ценко.

– Не си го и помисляй, истинският мир е вкоренен в самия Бог, – подскочи Цачо. – Колкото повече се учим да Му се доверяваме, толкова повече умовете и сърцата ни ще намират истински покой.

Не позволявайте тревожни мисли да крадат мира ви. Съсредоточете се съзнателно към Бог в ежедневието.