Това е най-старата църква в Сингапур. Тя с право се счита за основен шедьовър на колониалния архитект Джордж Коулман.
Завладяващата снежнобяла сграда е посветена на Свети Георги, мисионер обърнал арменците към християнството.
Храмът е построен изцяло със средства, дарени от арменската общност в Сингапур.
Това е първата сграда в мегаполиса, я която е пусната електрическа светлина.
А сега се явява неотменима част на града държава.
Светлината попитала Тъмнината:
– Ти съществуваш ли или не? – но не получила отговор.
Един облак напрегнато се взирал в нея, но било тъмно и пусто.
И цял ден да я гледаш, няма да я видиш и да се ослушаш няма да я чуеш, ако поискаш да я докоснеш, няма да можеш.
– Какво съвършенство, – казала Светлината. – Кой може да я достигне? Аз мога да бъда и да не бъда, но нямам способност изобщо да ме няма.
А Тъмнината, как ли е достигнала това?
Но ако я нямаше светлината, как щяхме да разберем, че сме в тъмнина?
Това е технология, позволяваща да се контролира активността на отделни неврони. На международен конгрес Ед Бойден, един от първите изобретатели на технологията е разкрил принципите й на действие.
Невроните сигнали предизвикват движение на заредените атоми, т.е. на йоните по каналите в клетъчната мембрана. Някои видове водорасли и други организми имат свръхчувствителни протеинови канали, закодирани в ДНК с помощта на специални гени.
Използвайки методите на генната терапия, учените могат да въведат тези гени в невроните на животни, заставяйки клетката да „се включва“ и „изключва“ под въздействието на светлината.
С помощта на оптогенетиката изследователи могат да преминат границата за наблюдение на активността на мозъка и активно да започнат да управляват мозъчните процеси.
Например, включвайки невроните за обоняние, учените могат да накарат животното да „помирише“. С други думи невроните отговарящи за обонянието могат да се активират чрез светлинни сигнали.
Веднъж едно седемгодишно момче пътувало с баща си във влак. То с интерес следяло мяркащите се поля, гори и села озарени от яркото слънце. Момчето често се надигало от мястото си, за да му бъде по-удобно да гледа през прозореца.
Изведнъж влакът влетял в мрак и продължил да се движи в тази тъмнина. Нищо не можело да се види. Влакът преминавал през тунел. Момчето се изплашило, защото съвсем не очаквало такава промяна. То не виждало баща си в тъмнината и не било уверено дали той седи до него.
Напипал ръката на баща си, то се зарадвало и сложило своята в нея.
– Какво ти е, мъничкия ми? – попитал бащата.
– Нищо, татко, исках само да се уверя, че си тук.
То държало ръката на баща си през цялото време. докато влакът преминал през тунела. След това всичко отново било обляно от слънчевата светлина.
Ако жизненият ни път минава през тунела на скърбите и страданията, ние подобно на малкото момче здраво ще се държим за ръката на нашия Небесен Отец, докато Той, чрез Неговата любов към нас, ни изведе до простора на Неговите милости и благословения.
Тази сутрин по хладина дворът се огласяше от равномерното, безучастно към несъвършенствата на света гукане на гугутките, накацали по огромните дървета. Клоните се полюшваха едва едва, озарени от бликащата светлина.
През нощта бе валяло и сега тревата, макар и вече уморена, ухаеше свежо. Най-нежните листа бяха пожълтели твърде рано. От време на време ветрецът се усилваше, както и гукането.
В градината човек с престилка метеше пътеката край цветята, сякаш косеше тишината. Мраморната чешма шуртеше сладко. Изведнъж слънцето плисна лъчите си и всичко наоколо заблестя.
Колко е хубаво човек да се потопи в чудото на утринта, забравил съществуването на тревата, дърветата, реката, която като времето неспирно тече и отминава.
Въздухът се разцепи от крясъците на птиците. Слънцето се издигна и стана още по-голямо. То хвърли златния си мост към земята, а ние се оставихме на ласката му.
Небето се избистри и стана чисто като сълза. Дойде денят, а с него и радостта в живота.
