Бог се замислил, от коя част  на мъжа да създаде жената. И накрая решил:

– Няма да я създам от главата, за да не бъде много високомерна, нито от окото, за да не е прекалено любопитна. И ухото не става, ще започне много да подслушва. Ако е от устата ще говори твърде много. Не бива да е и от сърцето, за да не бъде много ревнива, нито от ръката, за да не бъде много алчна. Нека да не е от краката, защото много ще скита. По-добре да я направя от някоя скрита част на тялото, за да е смирена.

Но явно Божието творение нещо се е объркало, защото всички обвиняват жената, за това, което е искал да избегне Творецът, като лакомия, склонност да подслушва, леност, ……  За повечето, жената е ревнива, заядлива и бъбрива.

Хубавото е, че Бог не я е изоставил и ако тя Го слуша, се уподобява на Него.

Дребничката и много мила Дени с искрящи светли очи и ведра усмивка почина тази сутрин. Същата, която печеше кекс на мъжа си всеки ден нищо, че понякога забравяше да включи фурната. Беше толкова старателна за външния вид на мъжа си, че вместо шалче увиваше около врата му, домакинската си престилка, винаги безупречно чиста. Беше много мила и приятна жена.

Пепи, нейният мъж, седеше на столче до леглото й и стискаше ръката й между дланите си. Тя беше облечена в чиста нощница, а на лицето й бе изписана обичайната добра и ведра усмивка..

Лекарката влезе в стаята, взе един стол и седна до мъжа. Той вдигна очи към нея и дрезгаво каза:

– Отиде си, докторке, – сълзите му се стичаха по лицето, – отиде си без мен.

– Знам. Съчувствам ти и те разбирам.

– Обеща да не го прави. Трябваше да ме изчака. Сега какво ще правя без нея? – хълцаше старецът. – Женени сме от 64 години …. Не мога да се справя без нея. Кой ще ми говори, кой ще ме слуша сега? Обичаше да казва: „Пепи, много говориш, това дразни другите и никой не те слуша“.  И тя много говореше. И двамата бяхме едни бърборковци. В последно време нямахме нужда дори да казваме нещо, защото всеки знаеше какво ще каже другият, но това не ни спираше. Казвах й : „Не започвай пак тази стара история“. А тя ми отговаряше: „Ако е било интересно първият път ще бъде интересно и сега“. Какво ще правя без нея сега? Какво …?

– Бяхте ли с нея до края?

– Да. Всички бяха много мили към мен. Оставиха ме да бъда с нея през цялото време. Тук съм от снощи.

– Радвам се, че сте били заедно до последно.

– Да. Бяхме. Беше толкова спокойна. И така си отиде. Последното, което ми каза беше: „Пепи, прости ми“. Сигурно, защото не ме дочака. А като издъхна се усмихна.

Старецът погледна жената с бялата престилка до себе си и каза:

– Вярвате ли в отвъдния живот, докторке? Много хора вече не вярват …..

– Вярвам, – каза лекарката.

В този момент тя наистина беше убедена, че Дени е на небето, ведра и усмихната, очакваща Пепи да пристигне при нея .

– Мислите ли, че ще я видя отново?

– Убедена съм.

– Много се радвам, че мислите така. Защото понякога ….., – усмихна се старецът през сълзи, – не винаги съм сигурен. Много ви благодаря, че дойдохте, докторке….

На близкото дърво крещели птици и летели над гнездото си. Какво ли ги е подплашило така? Голяма змия увита около дървото леко се плъзгала към гнездото.
Самецът полетял на някъде и скоро се върнал държейки в човката си клонче с листа. Той внимателно го поставил над гнездото, преди отново да се впусне в атака към врага.
Змията се извивала и все повече приближавала гнездото. Вдигнала глава и погледнала в гнездото, но след това бързо започнала да се спуска надолу по ствола на дървото.
Що за клонче е било това? Какво стана? Това било клонче от храст сока, на който е много отровен за змията и тя никога не се докосва до него.
Нека се научим от птиците как да прилагаме нужното по време на опасност.
Когато човек види намесата на Божията ръка, не може да остане безучастен. Неговите дела са прекрасни и Той ни дава всичко, което ни трябва навреме.

Малкият Тони тичал след врабчетата и ги замерял с камъни, а те преди да замахне с ръка отлитали. Това много забавлявало момчето.
Изведнъж Тони забелязал момиче с къса рокля и износено палто. Гъсти кичури руса коса падали на раменете му. Краката й били боси и прашни. Момичето носело в ръката си кошница.
Тони дошъл до момичето и казал:
– Ти си просякиня, навярно искаш хляб, протегни ръка.
Момичето доверчиво му подало малката си ръка.
– На вземи, – извикал палавникът и сложил камък в ръката й.
Момичето нищо не казало. Погледнало камъка, а после със сълзи  в очите погледнало момчето. Навело глава и продължило по прашния път.
Тони се засрамил от постъпката си. Той не бил зъл, само правел понякога пакости. Искал да се пошегува, но шегата му излязла много лоша.
Тони се завтекъл към кухнята, отрязал голямо парче хляб и изтичал на улицата, но момичето го нямало. Той тичал напред, поглеждал тук и там, но не я намерил.
Горещи сълзи започнали да се стичат по лицето му. Той искал вече да даде на момичето всичко, което има, но тя изчезнала безследно и отнесла камъка, вместо хляб.
Ако човешката съвест не позволява да се дава камък вместо хляб, то колко повече Бог не би ни дал нещо лошо, ако искаме благо от Него. Неговата любов и милост ни дава всичко, което ни е потребно за живота.

Датчанинът Денис Аабо изгубва лявата си ръка при пожар. Той е станал първият собственик на биопротеза, която предава тактилни усещане от изкуствените пръсти към мозъка.
Италиански хирурзи са успели да съчетаят сензорно изкуствената ръка с нервните окончания в ръката на пациента, което позволява на устройството да обменят с мозъка сигнали в реално време.
Денис Аабо твърди, че сега с помощта на биоръката той може да определя формата и твърдостта на предметите.
Според учените, тяхното откритие може да бъде на пазара след около пет години, но първо те трябва да усъвършенствате точността на движенията и манипулационните способности на биоръката.