Това бе Тони, излезеха ли нещата извън контрол, той винаги обвиняваше някой или нещо.

Днес бе поредното му мърморене:

– Ако не бях беден, щях да се справя с живота. Всичките ми проблеми щяха да се решат, ако имах много пари.

Баща му се усмихна и каза:

– Тези, които обичат парите, никога няма да имат достатъчно.

А сестра му Катя размаха ръце и изрази несъгласие с думите на брат си:

– Глупаво е да се мисли, че богатството носи истинско щастие.

– Нека имам много пари, – сбърчи нос Тони и погледна предизвикателно сестра си. – Тогава по друг начин ще говориш.

Катя веднага откликна на предизвикателството:

– Колкото повече пари имаш, толкова повече хора ще идват при теб, да ти помагат, да ги похарчиш.

Тони ѝ се закани, а тя закачливо продължи:

– Каква полза ще имаш от богатството, освен да гледаш, как изтича между пръстите ти?!

А баща му добави:

– Хората, които работят усилено, спят добре, независимо дали ядат малко или много, а богатите рядко получават добър сън. Богатството не решава проблемите, нито може да те направи щастлив.

– Дай ми пари, пък тогава гледай, – потри длани Тони.

– Богатите са също толкова безсилни в живота си, колкото и бедните, – изказа нов аргумент Катя. – Те дори повече страдат от различни зависимости.

Баща му го изгледа тъжно и поклати глава:

– Не е нужно да чакаш, докато получиш много пари, за да се справиш с проблемите си. По-добре спри да обвиняваш някой или обстоятелствата около теб и признай истински своето безсилие. Това може да ти помогне много повече. Няма значение дали имаш много или малко, никога няма да ти е „достатъчно“.

– Оф, – изпъшка Тони, – с вас човек не може да се разбере.

И той демонстративно напусна стаята.

Матьо поклащаше недоволно глава пред телевизионната реклама за преобразяване на дома.

– Къщата изглежда хубава, но собствениците изведнъж се оказват с вещи много повече от преди, – мърмореше той. – Тези натрупани неща повече пречат, отколкото да допринасят за постигане на някаква цел.

Жена му го погледна, усмихна се и потвърди:

– Повечето от нас, които имаме собствени жилища, го правим. Харчим пари да купим повече вещи. Освен това ни е необходимо време да ги подредим, почистим и поддържаме.

– И вместо да се насладим на обстановката, която сме си създали, какво правим? – попита Матьо.

– Решаваме, че ни трябват по-добри вещи, – подчерта дебело жена му. – Просто искаме да подобрим жизненото си пространство.

– И това удовлетворява ли ни? Донася ли трайна промяна в живота ни? – повдигна вежди въпросително Матьо.

– Проблемът не е в това, че не притежаваме достатъчно вещи или не ги управляваме както трябва, – размаха ръце жена му, – а това, че рекламодателите и търговците на дребно искат да купуваме повече, за да имат повече печалба.

Матьо се почеса по главата и започна да разсъждава на глас:

– Много от нас би трябвало да живеят по-пълноценно, като минимално преобразяват домовете си. Имуществото на никого не е дало живот.

– Има повече радост в това, да притежаваш по-малко, отколкото да трупаш, – съгласи се жена му. – Ако се освободим от излишните неща във всяка стая, ще имаме по-малко главоболия с безпорядъка, който се създава около нас.

– Така освободени ще имаме време да помогнем и на другите, – плесна радостно с ръце Матьо.

Кога загрижеността за нещо, което притежавате, ви е попречила да послужите на някой друг?

Атанас сподели с приятеля си Михаил:

– Днес много хора са фокусирани повече върху зареждането на телефоните си, отколкото да зареждат самите себе си.

– За съжаление е така, – потвърди Михаил. – Колко пъти съм поглеждал към телефона си, когато съм виждал съобщение, че батерията ми е паднала и веднага съм търсил контакт, за да го заредя.

– Колко често реагираме по същия начин, когато духът ни е слаб? – попита Атанас. – Бързаме ли да намерим най-близката Библия, за да се изпълним с Божието Слово?

– Ами когато разумът ни е на ниско ниво? Тичаме ли към най-близката книга, подкаст или видео, които да ни помогнат да се развиваме? Съмнявам се, че го правим, – поклати глава Михаил. – Знам, че поне що се отнася до мен, е така.

– На теория никога не би трябвало дори да стигаме до „ниски нива“, – прибави Атанас, – що се отнася до нашия дух и ум. Трябва да сме проактивни, вместо реактивни.

– Често небрежността в тези области ни създава проблеми по-късно. Дори не ги усещаме, но те идват.

– За това е необходимо да се консултираме със Божия Дух, за да се научим как да бъдем инициативни и да оставим пренебрежението настрана, – заключи Атанас.

Митко седеше в стаята си и размишляваше.

При него влезе баща му и го попита:

– Какво те измъчва толкова?

Момчето въздъхна и попита:

– Каква е разликата между гняв, враждебност и агресия?

– Когато човек е ядосан на някого, той изпитва моментно чувство на недоволство към него, – започна да обяснява бащата. – В идеалния случай гневът го предупреждава за проблем. До тук всичко е в границите.

Митко сбърчи вежди, но нищо не каза, а баща му продължи:

– Враждебността е неразрешен гняв, който се превръща в желание за нараняване, наказание или отмъщение, а агресията е враждебност, прераснала в действие. За това трябва да се справиш с гнева си преди да прерасне до враждебност или агресия.

– Това означава, че вкорененият гняв е ферментирал във враждебност и е прелял в агресия, – започна да разсъждава на глас Митко.

– Така е, – съгласи се бащата. – Освен това експлозивния гняв е безсилен да повлияе на промяната във взаимоотношенията. Той може да осигури временно освобождение на измъчените емоции, но това не оправя нещата спрямо другия.

– Какво да правя ако някой ме дразни? – Митко погледна безпомощно баща си.

– Прояви самоконтрол или се отстрани веднага от този човек, – посъветва го бащата. – Враждебността и агресията само усложняват проблемите!

– Трудно ще се въздържа, по-добре да се отдръпна, – констатира Митко.

Бащата разроши косите на сина си и добави:

– Гневът те прави по-малък, а прошката ти помага да израснеш и да се промениш.

Алекс вървеше през непозната сграда. Множеството коридори го объркваха, но имаше упътвания и това донякъде му помагаше.

Внезапно светлините угаснаха.

Алекс абсолютно нищо не виждаше.

Не смееше да пристъпи напред. Страхуваше се да не се спъне, да не събори предметите пред себе си или да се блъсне в тях.

Той замръзна на едно място.

Не знаеше какво да прави.

Изведнъж светлините светнаха.

– Сега мога да виждам ясно, – с облекчение въздъхна Алекс.

Светлината бе прогонила тъмнината.

Ако живеем в мрак трудно ще следваме пътя, по който вървим. Няма да можем да виждаме ясно проблемите си.

Приемем ли Божията воля, ще усетим, все едно някой е запалил лампите.

Не виждаме края на пътя, но съзираме посоката, която трябва да следваме.