Кевин бе аутист. Той имаше много проблеми още в детската градина и бе заведен на специален педагог, който се занимаваше с него доста време.
Тази година на Кевин предстоеше да прекрачи учебния праг за първи път. Бе решено, че той ще може да учи наравно с връстниците си и вероятно няма да има проблеми.
Преди първият учебен ден Кевин гордо заяви на родителите си:
– Искам да отида на училище с училищния автобус.
Родителите му се притесниха. Те искаха да избегнат това, защото осъзнаваха, че „за първи път в първи клас“ за детето им може да се окаже голям стрес.
– Но…, – опита се да го спре майка му.
Кевин тропна с ръка по масата и категорично обяви:
– Така съм решил. Искам да бъда с другите деца.
Родителите му се спогледаха. И решиха да рискуват.
– Нека опита сам, – примирено каза баща му.
Въпреки всичко Кевин бе надценил възможностите си. В автобуса бе лесно, но когато приближи училищната врата се смути и се разплака. Всички ученици го изгледаха изненадано и се отдръпнаха от него.
На тази мъчителна сцена бе свидетел неговият съученик Кристиан. Той се приближи до Кевин и го хвана за ръка. Така двамата заедно влязоха в клас.
Точно от такъв жест на подкрепа се нуждаеше малкият аутист, за да се успокои.
