За всекиго по нещо

Пролетта дойде, но това не разтовари Драган от проблемите му. Той се задушаване, притиснат от обстоятелствата.

Отчаяно се стремеше да поеме глътка „свеж въздух“.

– Трябва да избяган от този стрес, – каза си Драган.

Отдаде се на продължителна ваканция. Консултира се с терапевт. Опита да се разнообрази с алкохол и наркотици.

Потърси нови забавления. Дори започна романтична връзка, но от всичко това не му стана по-добре от преди.

– Защо? – крещеше като обезумял Драган.

Изведнъж осъзна, че натиска е отвътре.

Обърна се към приятеля си Крум и сподели с него гореста си.

– Само Бог може да премахне натиска ти от вътре, – каза Крум, след като го изслуша. – Обстоятелствата могат да останат същите, но Господ има силата да ти даде възможност да дишаш свободно. Бог дава мир и почивка, които не можеш да намериш никъде. Той може да ти даде живот в ново измерение, просто Го попитай.

– Нека Бог ми помогне, защото вече не издържам……. , – заплака Драган.

Божият мир се изля в него и в душата му настъпи спокойствие.

Времето постоянно се менеше. Вчера валя сняг, а днес капят капчуците. Хората притисната от проблемите си в ежедневието, като че ли не забелязваха това.

Станчо се връщаше от работа. Той забеляза, че край пътя бяха изхвърлили голяма камара пръст и строителни материали.

Върху купчината се боричкаха група деца. Те играеха една доста популярна игра – Върховният владетел.

Правилата ѝ са много прости, но и доста груби. Целта е да достигнеш върха, като отблъскваш всеки, който заплашва да заеме мястото ти.

Битката на върха не преставаше, защото достигналите до там искаха да свалят възцарилия се владетел и те да поемат властта.

Станчо се замисли.

– Тази игра се играе навсякъде, – каза си той, – в класната стая, в бизнеса, дори в спалнята. И тъй като мястото на върха е само едно, хората са склонни да се избутват и мачкат.

Представи си нерадостните картини, които изплуваха от спомените му.

– За да станеш владетел, някой ще пострада и той няма да е единственият, – усмихна се тъжно Станчо. – Нашата арогантност може да доведе, до разрушаване на брак, разделяне на приятели, раздори на сътрудници в офис……

Гордостта има висока цена, но не я плащайте.

По-добре приемете този съвет:

„Не мисли за себе си по-високо, отколкото трябва“.

Станка имаше доста проблеми с един човек. Успя да се откъсне от него, но болката остана.

За да забрави всичко случило се, Станка започна да се опитва чужди рани и грешки да лекува. Стараеше се да изобличава всяка несправедливост.

Опитваше се да реформира онези, които обича, а също така и световната система.

Ревността ѝ да оправи всичко друго около себе си, подчертаваше само едно. Тя не искаше да признае, че е безсилна да го направи.

Един ден нейната приятелка Донка я скастри:

– Да, светът не е такъв, какъвто трябва да бъде, но когато тръгваме да го спасяваме, поемаме ролята на Бог.

– Изобщо не съм си помисляла такова нещо, – изрази доста бурно несъгласието си Станка.

– Разбери, – заканително размаха пръст Донка, – ако се нагърбваш с такива грандиозни задачи, ти постоянно ще бъдеш заета и няма да ти остане време и енергия да се справиш със собствените си проблеми.

– И, какво? Да скръстя ръце и да чакам Бог да оправя нещата ли? – заядливо попита Станка.

– Ние сме безсилни да вършим Неговата работа, – каза спокойно Донка, – но като се съсредоточим върху собственото си възстановяване, оправяйки себе си вместо всички останали, тогава ще бъдем по-ефективни да помагаме на другите.

Ако се опитваме да оправим света, преди да помогнем на себе си и той и ние ще се чувстваме зле.

Стефан забеляза, че приятелят му Росен в последно време много се е променил. Виждаше го умислен и мрачен, а кажеше ли му някой нещо, отвръщаше грубо.

– Сигурно нещо го измъчва, – каза си Стефан. – Трябва непременно да поговоря с него.

Стефан внимателно се приближи до приятеля си и попита:

– Какво става с теб? Не мога да те позная. Навярно имаш проблеми.

– Няма какво да ти обяснявам, – сопна му се Росен. – Приключих с Бога.

Стефан се досещаше за какво Росен е ядосан на Господа, за това само добави:

– Но Той не е свършил със теб.

– Не ми говори за ад или рай, – още по-ожесточено реагира Росен.

– Аз не съм ти съдия, – кротко отговори Стефан. – Това оставям на Него.

Росен жлъчно се изсмя и предизвикателно се изплю на земята.

– Не знам всички отговори, но Му се доверявам, – заяви спокойно Стефан.

– Да бе, Оня ни наблюдава с лупа от облаците и ни хвърля в ямата с огън ако се провиним, – саркастично отбеляза Росен.

– Не бързай с изводите си, – посъветва го Стефан. – Опитай се да Го опознаеш по-добре. Тогава трудните въпроси ще получат лесни отговори.

– Наслушах се и се нагледах. Достатъчно ми е. Точка, нищо не искам от Него, – възмущението кипеше с пълна пара у Росен.

– Със сигурност Бог не е приключил със теб, – наблегна Стефан.

Росен махна с ръка и тръгна.

На Стефан нищо друго не му оставаше, освен да се помоли за приятеля си.

Студът се усещаше дори като застанеш край прозореца.

Задуха. Усещаше се есенната умора.

Сред унилите и пожълтели храсти на пейката пред блока бяха седнали бай Сава и чичо Симо.

На лицето на Симо се четеше усмивка на човек, който се чувстваше винаги виновен. Той бе кекав индивид и не на време бе нахлупил на главата си ушанка.

И двамата недочуваха, за това си говореха на висок глас. Човек и да не искаше, неволно дочуваше за какво си приказват.

– Сутрин като се надигна всичко ме боли, – оплакваше се Симо. – Лумбагото ме се е схванало като менгеме. Колената ме въртят, костите ми не се подчиняват. Бъбреците и те се обаждат, а тая проклета простата, не ми дава да пикая. И това ако е живот.

Бай Сава бе прехвърлил деветдесетте. Той отдавна бе свикнал с мрънканията и оплакванията за болежките на съседа си.

Днес явно му бе писнало, защото тропна с крак и ядно каза:

– Ще те боли, как няма да те боли ….. Като не щя да умреш навреме, сега всичко ще те боли.

Дали не бе прав стареца?

Старостта не е проблем, а неангажираността по това време.