Пианистът Артур Рубинщайн закъснявал за закуска в първокласен ресторант на Ню Йорк. Неговите приятели започнали да се безпокоят, но Рубинщайн накрая се появил с красива блондинка, три пъти по-млада от него.
Известен със своята пестеливост, той изненадал приятелите си, като поръчал най-скъпата пържола и много рядко срещано вино с  букет от аромати. Когато закуската свършила, той заплатил с усмивка:
– Виждам, че сте изненадани, – , казал Рубинщайн. –  Но днес аз отидох при моя адвокат и направих завещание. Оставих голяма част на дъщерите и семейството си, направих дарения за благотворителност, но изведнъж осъзнах, че не се бях включил в завещанието. И тогава всичко стана по-различно. За това реших, към себе си да проявя по-голяма щедрост.

Много хора желаят да бъдат харесвани от другите. Когато си харесван ти се чувстваш по-добре. Хората са различни и реагират по различен начин, но все пак има някой общи неща към, които хората не остават равнодушни.
Ето ви няколко правила, които могат да ви помогнат, за да общувате по-пълноценно с хората около вас.
Искрено се интересувайте от това, как се чувстват хората около вас. Така можете за кратко време да добиете много приятели.
Усмихвайте се често. Ако изпитвате радост в общението с другите и те ще се радват да ви видят отново.
Когато се запознавате с някого, запомнете името му, за да не изпаднете в неловко положение при следващата ви среща. Това, че сте запомнили името му е знак, че той не е нещо незначително за вас.
Бъдете добър слушател. Когато човек говори на глас за проблемите си, той понякога неусетно достига до решаването им. Не е нужно да му натрапвате съветите и мислите си по въпроса.
Говорете с човек това, от което се интересува. Така се създава добър диалог.
Внушавайте на събеседника си, че той е нещо значително и го правете искрено. Хората обикновено искат да бъдат оценени по достойнство. Дайте им го и ги подкрепете, ако са изгубили самочувствието си.

Много бих искал да имам любящи, честни и добри приятели, които не са като мен. За да ви разбирам добре, изразявайте се ясно. Аутистите рядко могат да „четат между редовете“. Нашият опит с околния свят е крайно интензивен и често е свързан с много дълбоки емоции. От друга страна, болшинството от неаутисти са свикнали да живеят в света на различни нюанси и отенъци на сивото. Но това е непонятно за нас, защото ние мислим ясно, чрез черно-бели понятия. Ние не винаги разбираме отенъците на сивото и не можем да разберем, как може на някой да му харесва да живее в света на сивото.
Ценя и уважавам усилията на другите да се изразяват ясно. Например, ако ви е омръзнала темата на разговора, то по-добре направо ни го кажете. Просто кажете: „Иска ми се да поговорим за нещо друго“.
Ако сме останали на гости по-дълго у вас, то ни го кажете направо, защото няма да забележим вашите деликатни намеци. Аутистите винаги пропускат непреките твърдения.
Ние не винаги разбираме социалните правила. Имаме точно определени правила за добро и зло. За това следваме тези правила, които смятаме за разумни. Ние можем да нарушаваме „социалните правила“, защото не знаем за тяхното съществуване или те изискват от нас действия, които не можем да извършим, като контакт с очите, запомняне на имената и лицата на другите хора…. В други случаи можем да нарушаваме тези правила, защото ни изглеждат абсурдни. Например, някои от нас възприемат намеците и непреките твърдения като неефективни или нечестен начин за общуване.
Не обичаме местата, където се събират много хора. Обикновено аутистите не обичат да са част от голяма група от хора. Например, вместо да отидем на кино, предпочитаме да гледаме филм у дома в компанията на един или двама приятели.
Освен това, хора, които не познаваме, могат да предизвикат у нас дискомфорт. Ако са ни поканили на обяд, то искаме да знаем предварително, кой ще присъства, за да можем да се „подготвим“ за подобна социална ситуация. Ние можем да откажем поканата, ако сметнем, че няма да можем да се справим със ситуацията. Ако ви откажем да бъдем с вас и вашите приятели известно време, не смятайте, че не ви харесваме. Просто общението с повече от един или двама, изисква много голямо усилие. Не се отказвайте да ни каните. Следващият път може би ще имаме повече желание да се срещнем с някой непознат.
Не ни се обиждайте. Обикновенно аутистите се изразяват направо, а на другите това не се харесва. Не възприемайте това за желание да ви оскърбим. Аз не мога да не говоря направо. В много случаи нарушавам тези „негласни“ правила. В такива ситуации, аз изобщо не знам за тези правила. Дори не разбирам, че съм засегнал чувствата ви.
Понякога ни се иска да бъдем за малко сами. Трудно ни е, когато се намираме между другите хора. Ако искаме да останем сами, не се обиждайте, моля ви.
За нас вие сте странни. Помогнете ни да разберем, как вие възприемате света. Споделяйте вашите мисли и емоции максимално ясно, за да ви разберем.
Аз виждам нормално и чувам добре. Ние пропускаме намеците и трудно се изразяваме, но ние също сме хора като вас. Не ми е приятно, когато хората крещят или говорят с мен бавно, като че ли имам проблем със слуха. Моя слух е много по-остър, отколкото на някои от вас. В някои ситуации моят мозък доста сложно обработва входящата информация. Критиките и забавената реч тук няма да помогнат. Това ме унижава и ме кара да се чувствам като малко дете.
Когато ми говорите, не искайте да ви гледам в очите. Когато ме карат да правя нещо, което не съм в състояние да правя се чувствам зле.
Позволете ни да бъдем аутични! Понякога аутистът може да прави определени повтарящи се действия или да се държи странно. Например, да се разкача, да тръска ръцете си, да заема странни пози, да мрънка нещо под носа си. За нас такова поведение ни помага да се справим с този объркващ свят. Подобни типове поведения ни успокояват и ни помагат да преодолеем стреса. Не ни забранявайте да правим така и не се срамувайте ако ги правим на обществено място, такива сме.
Помогнете ми, ако ви моля за това. Обикновенно аз не мога да правя това, което другите могат. Не виждам нищо лошо в това да помоля някой да ми помогне. Една от ситуациите, в която се нуждая от помощ е, когато съм сред хората.
Позволете ни сами да решим дали се нуждаем от помощ или не. Ние знаем нашите ограничения много по-добре от всеки друг. Нямам нищо против някой да ме помоли за помощ, само че нека това става насаме.
Отговаряйте на въпросите ни. Аутистите са наивни и невинни в разбирането на света. Ние се учим по друг начин, за това често се налага да ни се обясняват неща, които другите разбират интуитивно. Понякога задаваме „глупави въпроси“ на тези, на които имаме доверие. Не търсете във въпросите ни скрит смисъл. Ако питам: „Студено ли ти е?“, това не означава, че искам да се включи печката. По-скоро аз не знам дали ми е студено или топло и се опитвам да разбера какво чувствам и съответно очаквам отговор „да“ или „не“.
Питайте, ако искате да разберете какви сме ние. За мен е лесно да обесня. Много от нас съжаляват, че специалистите не ни питат за живота ни, преди да стигнат до някакви изводи.
Позволете ни да се възползваме от алтернативни форми на комуникации. Много от нас имат сериозни проблеми с речта. за това предпочитаме алтернативни форми на комуникация. За мен това е електроната поща, чата, портативния синтезатор за говор….Когато използвам такава техника, разговора придобива подредена форма, вие ме питате и чакате да ви отговоря. Хубаво е, че тази техника ни ми дава да изпреваря събеседника си и ми позволява да говоря по-удобно.
Позволете ни да помълчим. Някои аутисти, които нормално говорят, имат проблем при претоварване или защото в този момент са изморени. Емоционално претоварване настъпва при наличието на много говорещи хора, тогава аз не съм способен да говоря с вас. Не ме докосвайте и не ме прегръщайте, на мен това не ми доставя удоволствие, но при други аутисти това не е така. По-лесно се изразявам в писмен вид, а не устно. Позволете ми да се изразявам така, за мен това е много важно.
Не ни игнорирайте. Питайте дали искаме да се включим в някое мероприятие и какво не ни харесва.
Някои от нас имат много тежко минало. Не ни питайте, ако сами не пожелаем да ви разкажем.
Простете ни. Ние няма да ви подведем. Аутистите често пропускат правилата и често говорят на забранени теми. Зная, че трябва често да искам прошка от моите приятели. Аз ви прощавам, че не ме разбирате винаги.

Як младеж с весел перчем и нахакан вид влезе в работилницата на майстора и безгрижно каза:
– Аз съм момчето на Еньо. Ето, до довечера гледай да ми направиш часовника.
Майсторът избърса очилата си, вгледа се в младежа и си помисли: „Кой бе тоя Еньо?“ Но от страх да не сбърка си премълча. Наведе се над донесеният часовник и ръцете му започнаха да пипат бързо и отмерено, а на младежа кимна и каза, че до довечера всичко ще е готова.
Младият човек продължи разходката си и се спря в обущарницата. Щом влезе мъж на средна възраст намръщено го посрещна. Младежът му се ухили и надменно каза:
– Аз съм момчето на Еньо, гледай до довечера да ми поправиш тези обувки. Майсторът, не знаеше кой е този Еньо, но си премълча.Току виж се оказал някой важен началник, иди че после се оправяй. Мъжът изсумтя и недоволно добави:
– Добре.
На тази сцена присъстваха двама младежи. Беше им интересно, що за птица е този.
Вечерта седяха в близката кръчма със свои приятели. Изведнъж вратата се отвори и влезе техния познайник от обущарницата си. Посбутаха се и попитаха приятелите си, дали някой го познава. Едно от момчетата се оказа, че е от неговото село. Тогава единият от двамата „свидетели“ нетърпеливо попита:
– А, какво работи баща му?
– Шофьор е към кооперацията….

Бедата идва без да пита. Тежко заболяване, травма…. „Как ще живея по-нататък?“ Отговора на този въпрос не е заложен в нас, човек сам трябва да търси изход от такава ситуацията. Нещата се преодоляват постепенно…
Първоначално е неприятно и човек се стреми да отрече случилото се. Той не иска да повярва, че това се е случило с него. Спомня си как е живял преди. През този етап е много важно да  не се отива „прекалено далеч“ при обслужването на болния. Грижата трябва да бъде дозирана. Само най-необходимото.
Факт е, че прекалената грижа лишава болния от възможността да взема самостоятелно решения, той остава без избор. Така привиква с мисълта за своята безпомощност.
След това идва най-трудното. Човек започва да разбира трагичността на случилото се. Осъзнава, че вече сам не може да живее пълноценно. Престава да бъде пълноправен член на обществото, много такива хора губят и семействата си. Мисълта за отхвърлянето насажда депресия. В такива моменти човек става раздразнителен от всяка дума. Това е времето, през което този човек не трябва да остава абсолютно сам. Трябва да му се доказва непрекъснато, че той е нужен. За целата, искайте от него съвет, споделяйте новини…. Хубаво е ако на такъв човек се намери практическо занимание.
Идва време, когато човек започва да се възприема такъв, какъвто е. Това е преломния момент след случилата се беда. Той разбира, че живота му се е изменил и трябва сам да намери място в  новия си живот. Именно в това търсене човек може да се „спъне“ и да се унищожи всичко, което до тук е било постигнато.
Този човек трябва да има ясна цел. Нужно е да има стремеж за постигане на определени задачи. Отначало се поставят по-малки цели. Всичко не става изведнъж. Изисква се търпение.
По-нататък човек „придобива“ нови приятели, има други интереси. Появява се стимул и желание да помага на другите. Това вече е победа. Победа над самия себе си.