През 1896 г. Юта става 45 щат на САЩ. Причина за толкова късното признание на територията са съществувалата сред мормоните полигамия, от която са се отказали през 90-те г. Трябва да признаем, че жертвата е била значителна.
Както е известно, сред американските закони има не малко куриозни. Такива има и за щата Юта и неговите градове:
Забранено е да се лови риба, като се седи на кон;
Забранява се да не се пие мляко;
Птиците имат право да летят над всички магистрали;
Съпругът е отговорен за всяко престъпление, извършено от съпругата му в негово присъствие;
Забранено е правенето на секс в колата за „бърза помощ“, ако тя отива на повикване. Ако ви хванат в това, мъжът се пуска, а жената се наказва и името ѝ се отпечатва във вестника;
На жените е забранено да ругаят;
Между партньорите по време на танц трябва да има толкова разстояние, че да се вижда светлина между тях;
Ако попаднете със снежна топка в целта, получавате глоба от 50 долара;
Забранено е да се преминава през града с цигулка в хартиен пакет;
Фармацевтите нямат право да продават прах като средство за главоболие.

Интригите и клюките зад гърба са често срещано явление, особено в женски колектив или където благополучието на даден човек зависи от прищявките на другите.
Какво да правим с машинациите на недоброжелателите или хора, които разпространяват слухове?
Първо, щом искат да ви направят мръсотия, то вие сте достоен за внимание. На сивият и невзрачен човек никой няма да постави прът в колелата. За това приемайте интригите и сплетните зад гърба си като един вид признание, своеобразна награда за силата и индивидуалността ви.
Второ, запомнете, че тези, които завиждат са много нещастни хора. Вижте, те нямат друго интересно занимание, освен да развалят живота на другите и да ненавиждат хората за това, че умеят да се радват. Животът им е толкова празен, че те биха желали да изживеят нечий друг или да го провалят. Човек само може да ги съжалява.
Но как да живеем, за да не даваме повод на тези безделници да ни хулят?
Живейте така, все едно вашият дом има стъклени прозрачни стени, а в стаята ви живее говорещ папагал. Направете така, че да не се срамувате от нито една ваша постъпка. Не се поддавайте на ласкателства и провокации, правете това, което смятате, че е нужно. Запомнете, манипулаторът и интригантът не могат да е превърнат в искрени хора. Понякога, за лукса на искреност трябва да се плати.  Кое за вас е важно, да си запазите топлото място или да зарежете тази игра на котка и мишка и да вървите напред и нагоре? Понякога в живота се случва да останеш и да търпиш, това е нормално, но главното е да разбереш, защо го правиш.
Не забравяйте, че ако имате врагове, имате и приятели!

Правилната реакция спрямо неочаквания провал е признание, че тук е скрита важна истина. Бог е нарушил естествения порядък на нещата, за да ни покаже че сме зависими от него.
Това е едно от средствата, помагащи да се укрепи „имунитета“. Ако чудесата не могат да опровергаят естествения порядък на нещата, този порадък се руши.
По този начин Творецът подържа външния механизъм на природните явления, показвайки на човека резултатите от неговите усилия. А след това руши създаденият ред, за да разкрие неговата празнота.
Тези, за които е предназначен този важен урок, го изпитват на гърба си, усещат как натежалите проблеми се впиват в плътта им. На тях не им трябват големи усилия, за да разкрият Божията намеса или да нарушат естествения ход на събитията.
Единственото нещо, което трябва да се види е реалността, такава каквато е и да се осъзнае от кого е помощта.

Далу е бил голям художник… Той би създал само шедьоври, ако не бе проявил слабостта да се стреми обществено признание…Ако Далу бе стоял само в ателието, за да продължава спокойно работата си, той би създал такива чудеса, че красотата им изведнъж би засияла пред очите на всички и мнението на света би му присъдило може би това артистично първенство, за чието придобиване той използува цялото си умение.
Това е една справедлива оценка съчетана с едно пристрастно порицание, в което има и истина, и неистина. Вярно е, че Далу жертвува твърде много време за създаване на няколко паметника, не паметници на официални лица, а на прогресивни дейци и че цели двайсет години работи върху големия ансамбъл „Триумфът на Републиката“, издигнат върху Плас дьо ла Репюблик. Но Далу работи над тия творби не за да получи официално признание, а защото смята, че художникът е призван да бъде обществен деец. „В изкуството, както впрочем и във всички неща — пише той в своя бележник, — трябва да принадлежиш на своето време и на своята родина. Художникът, както литераторът, трябва да бъде от своето време. Само при това условие произведенията му ще останат да живеят.“
Израсъл в работническо семейство и живял дълги години в крайна оскъдица, Далу ще остане докрай верен на демократическите идеи. През драматичната 1871 г.‍ е член на Парижката комуна. Принуден след разгрома на Комуната да емигрира в Англия, той прекарва там цели десет години, тъй като е осъден в родината си на доживотна каторга. В продължение на две десетилетия работата върху ансамбъла на „Триумфа“. Това му носи само материални затруднения и скулпторът упорито продължава тая работа не за да получи ордена на Почетния легион, а за да изрази републиканското си верую. Всички негови съвременници ни го описват като крайно скромен, дори свит човек. И когато най-сетне на 19 ноември 1899 при една всенародна манифестация паметникът бива открит и идва ред да бъде награден неговият създател, уредниците на тържеството едва успяват да издърпат на трибуната художника. Той бил се свил зад жена си и дъщеря си сред тълпата.
Президентът на републиката протегнал ръце, за да му окачи на врата лентата с ордена, но Далу промърморил: „Оставете това, господин президент, оставете това, не ме правете смешен!“
Доживял деня на признанието, ала съсипан от дългогодишна работа и потиснат от смъртта на съпругата си и от неизлечимия недъг на едничката си рожба, Далу, преди да угасне, формулира тъй последната си воля: „Да няма речи, нито венци, нито почетни роти; една катафалка от тия, най-бедните, и само името, написано върху плочата на гробището Монпарнас.“
Далу е пожертвувал много време не за скулптурата, а за други неща и туй му е попречило да се реализира напълно. Но бедата не е в това, че се е стремял да служи на обществото, а че самото общество, враждебно на голямото изкуство, го е обричало на занаятчийски труд. Принуден да изхранва по някакъв начин семейството си, художникът дълги години е трябвало да прави най-банални пластични орнаменти, поръчвани му от архитектите, които ограбвали времето и таланта му за парче хляб.
И все пак това, което ни е оставил майсторът, съвсем не е малко и като се изключат някои паметници, в които е бил принуден да следва стила на времето, той е създал, особено в областта на малката пластика, забележителни неща.

Най-доброто облекчение за обмяна на идеи и създаване на добри взаимоотношения е използването на единен универсален език.
Но какъв да бъде той?
Днес масово е възприето да се говори английски, но трябва да отбележа, че той не е най-подходящия за случая. Разбира се, всеки език в някаква насока превъзхожда другите.
Английският става за кратко и убедителни изложение на фактите. Френският е точен и строго определен. Италиaнският е мелодичен и лесен за изучаване. Славянските езици са богати по звучение, но много трудно се овладяват. Немският е несравним в извеждане на прости съждения и използването на комбинирани думи.
Практическия отговор на въпроса за избора на езика, ще бъде открит в бъдеще, защото движението на човечеството напред ще се нуждае много от това.
Не смятам, че един изкуствено създаден език опиращ се на досегашните ще намери световно признание. Това би „противоречало“ на човешката природа.
Езикът се създава в сърцето на човека. Дали пък няма да е по-добре да се върнем към някои мъртви езици като латински и старогръцки облагайки се на Спенсаровия закон за ритъма?
Времето ще покаже.