Мракът пълзеше в ледената нощ и обричаше всичко на тъмнина. Тодор беше обзет от безпокойство. За първи път изпитваше съмнения.

Доктор Савов почука на вратата. Той често посещаваше приятеля си от детските години. Вратата бавно се отвори, но от нея лъхаше мраз и отчаяние. Тодор стоеше на прага, но явно присъстваше там само тялом. Очите му бяха хлътнали, а вечната му ведра усмивка се бе стопила.

Докторът имаше рижава коса, която покриваше с  изгубилия си цвета каскет. Дългото палто с жълти копчета, с което приличаше на адмирал, покриваше леко приведения му гръб. Той се опита да прогони ужасното настроение на приятеля си, когато бяха вече седнали край масата пред традиционната бутилка червено вино и съпътстващите я две чаши.

–  Тодоре, това е времето на съмненията за всички мъже. В телата настъпва промяна, която се отразява на ума. Мъжете вече не вярват в способностите си. За тях парите и престижът нямат вече същата стойност.

– И какво да правя тогава? – тъжно го погледна Тодор.

– Преживей по-спокойно този период, – успокояващо каза докторът. –  Ще дойдат и по-добри времена.

– Има ли лек за мен? – попита Тодор с тъжна усмивка.

– Да, – прозвуча бодро гласът на Савов. – Нарича се смелост, защото много трудно е човек да оцелее без нея в този безсмислен свят.

Произведенията на един английски писател нямали никакъв успех сред публиката.
Той много пишел, но поради това че не бил признат бил много огорчен.
В своето отчаяние се обърнл към Уайлд:
– Какво да правя с този „заговор с мълчание“ срещу моите произведения?
Уайлд отговорил:
– Не ви остава нищо друго освен да се присъедините към него.

Един ловец се заблудил в гората. Три дена той не срещнал никого. Нямало кой да го упъти на къде да върви. Изпаднал в отчание. Три дена нищо не бил ял. Постояно изпитвал страх от дивите животни. Не можел да спи. Качил се на едно дърво, защото се страхувал някой да не го нападне. В гората имало лъвове, змии и всякакви диви животни.

На четвъртия ден сутринта той видял да седи под дървото един човек. Много се зарадвал. Скочил от дървото, прегърнал човека и завикал:

– Каква радост!

Човекът също го прегърнал. Двамата били много радостни и щастливи. След това се попитали един друг:

– Защо си толкова радостен и щастлив?

Първият казал:

– Аз се заблудих и се надявах да срещна някого.

– Аз също се заблудих и се надявах да срещна някого. Но ако и двамата сме се заблудили, радоста ни е напразна. Стана така, че се заблудихме взаимно.

Бродел демон нетърпелив да вземе душата на някого. Преди да вземе душата му, демонът карал човека да изпадне в отчаяние. Това било обичайна практика.
Демонът видял едно момиче, което стояло и се усмихвало. Той пристъпил към него и го попитал:
– Защо се усмихваш?
– Щастлива съм с моя любим! Чакам го, той скоро ще дойде, – казало момичето.
Демонът махнал с ръка и разделил момичето от любимия й. Но то продължило да се усмихва.
Демонът се изненадал:
– Защо се усмихваш? Нали ви разделих?
Момичето отговорило:
– Ти ни раздели, но не взе щастливите ни спомени, за които му благодаря!
Демонът отново махнал с ръка и й отнел паметта, но момичето продължавало да се усмихва.
Демонът бил като зашеметен:
– Отнех ти паметта! Ти не знаеш коя си, не си спомняш любимите хора! Защо на лицето ти има усмивка?
Момичето казало:
– Не помня коя съм аз, не си спомням близките си….. Но аз мога да ги намеря и отново да се влюбя! Не е ли прекрасно това, да придобиеш нови чувства?
Демонът се ядосал:
– А, ясно, разбирам в какво се състои работата! Чувствата!
И той отнел възможността на момичето да чувства. Направил сърцето й хладно и безразлично, но момичето продължило да се усмихва.
– А сега какво? – изкрещял демона.
– Аз не чувствам нищо. Усмихвам се, защото никой вече не може да ми причини болка! – казало момичето
Демонът я погледнал, махнал с ръка и си тръгнал…. При момичето дошъл любимия й и я прегърнал.
– Благодаря ти, скъпи, тук  стана студено….. усещаш ли ? – прошепнало то.
– Мисля, че твоята усмивка ще стопи всеки лед! – казал приятеля й.
Момичето се усмихнало. Двамата се хванали за ръце и тръгнали по алеята… Демонът се загледал след тях.
– Изглежда оптимистка….., но този свят е пълен отчаяни и огорчени…, – промърморил демона и тръгнал да търси друга жертва.

Преизпълнен с надежди юноша чул, че някъде се намира щастливата страна. Той смело се отправил да я търси, защото смятал, че може да я намери и да живее в нея. Според хората тази страна се намирала на много отдалечено място.
Изразходвайки много енергия юношата се добрал се добрал до предполагаемото място, но там не намерил щастливата страна. Той отново започнал да я търси, като проучвал всички места, които му казвали хората. Но уви…бил разочарован, че не намерил това, което търсел.
Минали години,  здравето на младежа се влошило, почти не му останали сили. Неговата смелост и дръзновение се изчерпали. Понякога го обхващала дълбока депресия и отчаяние. От неговата предишна самонадеяност не останало нищо.
Един ден, уморен и разочарован, се връщал от друго неуспешно търсене. Стъмнило се. Той загубил пътя и разбрал, че се е заблудил. Младежа приседнал на камък, обхванал главата си с ръце и силно огорчен горко заплакал:
– Не, изглежда аз съм недостоен да намеря щастливата страна. Тази страна е създадена за други хора по-добри от мен. Кой съм аз? Самонадеян, глупав човек, изпълнен с щестлавие и напразни мечти. Нима такива безполезни хора като мен могат да намерят щастливата страна и там да намерят своето щастие? Е, ще трябва да се смиря, да призная, че съм недостоен. Да приема своето поражение и да се върна в къщи без нищо….
Едва изрекъл тези думи, цялото място се озарило от чудна светлина, преливаща  във всички цветове на дъгата. Юношата се огледал, край краката му пробягвало чисто ручейче. Нежен бриз донасял аромата на цъфналите дървета. Пърхали красиви пеперуди.
Далече в полето работели весели хора и пеели песни. На хоризонта се откроявали прекрасните върхове на планината. В небето се носели безброй птици, чиято песен омайвала….
– Ето я. Това е страната на щастието, възкликнал младият мъж. – Оказва се, че я тя е близко до нас….