Настрадин работел в градината. От ранна утрин засаждал разсад. Същата вечер, когато небето започнало да избледнява, той изведнъж замръзнал на място за миг.
След това се втурнал обратно в градината и започнал да вади всичко насадено през деня и го слагал в една голяма торба.
Съседите, които минавали от там, го попитали:
– Какво правиш? Какво се е случило?
– Нищо! Току-що  разбрах нещо, твърде късно, но по-добре късно отколкото никога. Всичко, което ми принадлежи трябва да държа под око, най-добре е у дома.

Млад мъж веднъж случайно намерил златна монета на улицата. Оттогава той винаги ходел с наведена глава, надявайки се отново да изпитат щастието на откритието.
Впоследствие през своя дълъг живот, той намерил няколко монети, но през тези години той забравил да повдига поглед към прекрасното лазурно небе. За него небето не съществувало. Въпреки това той не умрял беден, но неговата душа не разбрала нищо.
Милиони хора не виждат никаква друга цел в живота си, освен събиране на тленни земни блага. И разбира се някои имат успех в това. Но колко е тъжно, когато в преклонна възраст разбират своята грешка.
Писано е: „Търсете първо Божието царство и Неговата правда, а всичко останало ще ви се прибави“.  Къде е домът на Бога и където можем да търсим Господа?  В Библията се казва, че сам Господ изпълва “ всичко във всичко“. Да търсите Божието царство означава да търсите самия Бог.
За да пребиваш в Божието царство, трябва да се подчиниш на Божията воля. Китайските християни са се молели така: „Съживи Твоята църква, започвайки от нас“, а аз бих я перифразирала така: „Господи, установи Царството Си, започвайки от мен“.

Платното е индетифицирано от преподавателят във университета на Виена Артур Розенауер.
Картината изобразява възкръсналия Христос, стоящ отгоре над затворената гробница. В лявата си ръка държи знаме с изображението на кръст, а с дясната благославя. Розенауер е изненадан от това, че картината толкова добре се е запазила. Той е обърнал внимание на изобразеното небе на картината.
Розенауер датира картината около 1511 година. Той предполага, че картината може да бъде изписана по поръчка на Братството на Светото Причастие.
В момента картината е в частна колекция в Европа. Името на сегашния собственик не е разкрит. През XIX век, според учения, платното е принадлежало към семейството фон Бюлов. Бернхард Генрих фон Бюлов, райхканцлер на Германската империя за периода 1900-1909, съхранява картината у себе си до смъртта си. Следващите собственици на картината преди Преди Втората световна война са го транспортирали до Южна Америка, а доскоро тя е била съхранявана в уругвайската столица Монтевидео.

Един богат човек дълго време бил тежко болен, но скоро му олекнало и той оздравял. След боледуването си излязъл в близката градина. Бил хубав пролетен ден. Той почувствал прилив на щастие, очите му се изпълнили със радостни сълзи. Вдигнал взор към небето и мощно възкликнал:
– Господи, как мога да ти се отблагодаря за здравето, което ми дари? С радост бих пожертвал целия си имот.
По това време край него минал по-възрастен мъж. Той чул думите на богатия човек и му казал:
– Ела с мен!
Богаташът веднага тръгнал след човека. Скоро стигнали до една бедна, малка, схлупена къщурка. Стопанина на този дом лежал болен. Жената плачела. Децата били в дрипи и постоянно искали хляб.
– Помогни на тези хора, – казал възрастния мъж, – това са по-малките братя на Христос.
Богатият човек веднага се притекъл на помощ . Възрастният човек се усмихнал и казал:
– Така прави и занапред. Първо издигай поглед към небето, а след това погледни и към земята, за да видиш на кого можеш да помогнеш.
Когато срещнеш нуждаещи се лице в лице, милосърдието трябва да действа без отлагане. Всяко добро дело е жест на милосърдие.

Тя беше дребна женица и преподаваше на децата в една църква. Те бяха буйни и палави. Сред тях имаше едно момиченце с две плитки, което постоянно ги премяташе ту отпред, ту отзад. То живееше в сложна обстановка, която го бе превърнала в срамежливо и свито дете. Слушаше винаги внимателно, но си оставаше безмълвно.
Днес учителката и разказа за небето, където няма да има сълзи и смърт. Момиченцето попиваше всяка нейна дума. Накрая вдигна ръка и без да дочака разрешение да говори, бързо каза:
– Госпожо, а там има ли място за такива като мен?
Гореща сълза издайнически се изплъзна от окото на учителката и опари бузата й. Този спонтанен вопъл на детето докосна нежните струни на сърцето й. Това беше вик за помощ…..
Сърдечна усмивка се разля по Божието лице и Той изпрати мъничко благодат, която се отрони през пукнатината на небосвода и напои едно страдащо, самотно, малко сърчице……