Андрей Бонар от Глазгоу бил образован и примерен християнин. Славата на безупречния му живот така бързо се разпространила, че много започнали да кръщават децата си с неговото име. Чрез него към Господа се обърнал един млад човек, за когото Бонар бил пътеводна звезда.
Случило се така, че този млад християнин прочел във вестника, че Андрей Бонар е починал. Натъжен той тръгнал към дом му и си мислел: „Какво ще правя сега без него? Сега всичко пропадна.“
Изведнъж чул:
– Не се опирай на Андрей Бонар, той е слаб и няма да може да те удържи.
Погледнал на там, от където идвал гласа и видял момиче и бавачка с две деца. Те се опирали един о друг, а били кръстени на Андрей Бонар.
„Това е един урок за мен, – казал опечаленият млад християнин. – Не разчитах ли прекалено много на Бонар, вместо да се опра на вечния и жив Господ? Ето той умря, а аз останах без опора.“
Християнската надежда е един от атрибутите на духовното въоръжение. Надеждата в Бога не допуска колебание. Господ не благоволи да помага на тези, които се надяват на човешко богатство, слава и светско могъщество, а само понякога на Бога. Напротив, човек напълно трябва да уповава на Божията помощ.
Винаги гледайте към Господа, защото той спасява надяващите се на Него. Никога не се препъват тези, чиято опора е Господ. „Надяващите се на Бога ще благоденстват“.

Един собственик попитал свой работник:

– Защо толкова често въздишаш и със сълзи се молиш. Щом си спасен би трябвало да се радваш?!

– Да господине, – казал работникът, – но когато сме на лов, след коя птица бягаме, за живата, но ранена или за убитата?

– Разбра се, че за живата, – казал собственика.

– Така е и с мен, – продължил работника, – чрез благодатта на Бога, оживяха за Исус Христос, но сатана понякога може да ме нарани, а след това ме преследва, за да ме хване в мрежата си. Така че аз въздишам и се моля на Господ да ме избави от преследването. Който е мъртъв в греха, сатана не го преследва, защото той вече му принадлежи.

Изненадал се собственикът от такова заключение и се видял мъртъв за Бога и без Христос.

Вие живи ли сте за Бога? С Христос ли сте или без Него?

За света освобождаването на престъпника е винаги опасно, но такъв простен и освободен в Христос, за никого не е заплаха.

В Исус Христос християнина има любов, която никога не се изчерпва; живот, който никога не свършва; правда, която не се осквернява; мир, който надминава всеки разум; покой, който не се нарушава; радост, която не намалява; надежда, която, която не се смущава; слава, която никой не може да затъмни; светлина, която никога не угасва; щастие, което не спира; сила, която не отслабва; чистота, която с нищо не може да се замърси; красотата, която никога не избледнява; мъдростта, която никога не подвежда; извори, които не пресъхват.

Нека винаги да пребъдваме в Христа Исуса, нашия Господ!

Деветнадесет годишната Айша Мухамадзаи е известна по света, след като снимка с обезобразеното ѝ лице без нос се появи на кориците на „Time“.
Това момиче, чийто съпруг отрязал носа и ушите ѝ, се превърна в символ на подтисничеството на жените в Афганистан.
Тя избягала по време на войната разкъсваща страната ѝ. Три години след случилото се тя има ново лице и живее спокойно.
Раните на Аиша зарастват, но тя едва ли ще забрави това, което се е случило с нея.
– Всеки ден ме оскърбяваха. Моят мъж и семейството му ме биеха и морално и физически. Когато стана непоносимо, аз избягах, – разказва момичето.
– Бях заловена и изпратена в затвора за 5 месеца. Когато излязох от там, ме върнаха обратно на мъжа ми. Една нощ ме отведоха в планината. Вързаха ръцете и краката ми. Казаха, че за наказание ще ми отрежат носа и ушите. А след това го направиха.
Днес Аиша живее в САЩ в своето ново семейство, което се грижи за нея, като за родна дъщеря.
– Искам да кажа на всички жени, които страдат от обиди, побоища и унижения, бъдете силни. Никога не се предавайте и не губете надежда. –  казва Аиша.
Лекарите са поставили надуваема силиконова раковина под кожата на девойката на челото ѝ и постепено са я пълнили с вода, за да разширят кожата и да получат допълнителни тъкани за следващите присаждания. Наложило се е да се вземе кожа от ръцете ѝ и да се присади на лицето ѝ.
През декември Аиша е претърпяла 4-та операция, която е продължила 8 часа. Хирургът казват, че тази операцията е някъде по средата на реконструкцията на лицето на момичето.
Основната част на операцията засягаща носа на момичето е завършена, сега предстоят няколко „козметични“ операции, за да се предаде нова форма на носа и да се направи, колкото се може по естествен. Едва след това предстои  операция за възстановяване и на ушите.

Роденото през 1993 г. американско момиче Брук Гринберг по своите физически и умствени параметри си остава бебе. Нейната височина е 76 см. Теглото й е 7 кг, а зъбите й са млечни.
Медицинските изследвания показват, че в гените отговорни за стареенето няма мутации.
Въпреки това учените не губят надежда, че с тези изследвания ще се доближат до истината за стареенето на човека.

Той седеше в градината и като никога бе позволил мислите му спокойно да се разхождат в главата му: „Вече не мисля за Боби като за едно от децата ми. Или дори като за мое дете. Опитвам се изобщо да не мисля за него; това е все по-лесно, дори у дома, когато той е наблизо, заедно с всички нас, и вдига шум с някоя евтина бебешка играчка или издава нечленоразделни звуци, като се мъчи да говори. Дори името му не ми харесва вече. И другите децата не му обръщат внимание. Никой не му обръща внимание, дори болногледачките, които наемаме. Е, на тях им се плаща, за да му обръщат внимание и да се преструват, че го обичат. Почти винаги те са неомъжени, към четиридесетте или надхвърлили четиридесетте, вземат много скъпо и обикновено в началото се преструват, че го обичат и първите няколко седмици разиграват сцени на любов и на ревнива загриженост към него, но после започват да го пренебрегват.
Когато ставаше нещо неприятно ги карахме да си тръгнат, но винаги трябваше да намираме други на тяхно място. Иначе ще ни се наложи прекалено рано да изпратим Боби в дом за умствено недоразвити и никога вече да не го видим.
Ще го изтрием от паметта си, ще го зачеркнем, ще го отпишем, макар че ще го посетим три-четири пъти първата година, един-два пъти — втората, а след това може би ще спрем и никога вече няма да го видим. Ще го държим далече от погледа си, ще мислим за него все по-малко и по-малко. Може би той ще ни посещава в сънищата.
А по-късно ще казваме: „Какво стана с него? Нали си спомняш …за онова дете, което имахме? Струва ми се, че се казваше Боби. Онова, дето не беше наред. Имаме ли някаква връзка с него?“
Жена ми и аз за сега не сме способни да го изпратим далече от нас. Той все още е твърде малък. Но няма надежда. Той е голямо тегло. Нуждае се от непрекъснато внимание, а никой не иска да му го отделя — нито баща му, нито майка му, сестра му или брат му. Никой от нас вече не желае дори да си играе с него. Макар че се редуваме да се преструваме….“