Това се е случило по времето, когато християните били гонени.
В едно село живеело едно християнско семейство. Мъжът трудно изхранвал семейството си въпреки, че много работел без прекъсване, неуморно. Цялото си бреме възложил на Господа и вярвал, че нещата ще се променят и ще стане по-добре.
Той написал на една дъсчица: „Не винаги ще бъде така“ и я окачил на видно място в дома си.
Минали тежките години на гонения. Дошло време на благоденствие и свобода. Пораснали децата, появили се внуците. Веднъж всички се събрали на пиршество във стария дом.
Големият син видял старата дъсчица, с до болка познатия надпис, и казал на баща си:
– Дай да я махнем, нека не ни припомня тъжните и трудни години. Всичко остана назад.
– Не я махайте, деца, – казал бащата, – Запомнете, че и така не всякога ще бъде. Научете на това децата си. Тежкото време е време за преминаване през изпитанията. Ако живееш добре, благодари за благоденствието, но ако живееш в трудности отстоявай.
Да благодари умее само този, който помни трудностите през, които е минал.

Това е историята на друг един житейски успех.
Героинята е българка, преселила се в Америка. Имала шанса да стане жертва на автомобилна катастрофа.
Понеже колата, която я бе блъснала, била шофирана от някакъв милионер, нещата се развили благоприятно за нея. Богаташът обещал щедро обезщетение и посетил пострадалата в болницата.
Раната не била съдбоносна, само счупване на крака, но жертвата била доста приятна на вид и милионерът зачестил с посещенията, додето всичко свършило с брак.
Впрочем не всичко. Щастливецът бил вече застаряващ мъж, а на известна възраст прекалените дози щастие са гибелни.
Така виновният се преселил в задгробния свят, а жертвата заживяла като богата вдовица.

Влязох в дюкяна, където единствената жива душа се оказа някакъв слаб и бледен мъж с прошарени коси. Той любезно отвърна на поздрава ми, стана иззад бюрото и с готовност се запъти насреща ми, нещо, което най-много мразя, защото страшно досадно е, когато продавачът непрестанно те следва по петите и ти обяснява качествата на всяка стока и изобщо така усърдно се старае, че просто те задължава да купиш нещо.
— Исках да видя онази глава — обясних, като посочих бронза в ъгъла.
— А, Марсилезата на Рюд! — кимна домакинът. — Първият му ескиз… великолепна работа…
Работата наистина беше великолепна и аз бях просто изненадан, че такъв шедьовър е могъл да попадне сред тая глутница от арабски коне и разголени женски телеса. И главата бе далеч по-живо и по-свободно изваяна, отколкото в окончателния си вид в огромния релеф върху Триумфалната арка. Художникът бе използувал за модел съпругата си и бе я карал да стои с отворена уста и да крещи, за да добие лицето й по-голямо напрежение. „Викай! Викай по-силно!“ — настоявал Рюд, стремейки се да постигне призивната сила и героичната решителност, присъщи на една фигура, символизираща Републиката, но вероятно доста необичайни за бедната домакиня, заставена да напусне кухнята, за да угоди на капризите на мъжа си.
„Викай! Викай по-силно!“ — И аз виждах пред себе си това изпънато от напрежение лице и тоя повелителен поглед, и тия рaзвени под фригийската шапка коси и ми се струваше да чувам тревожния призив за бой и това вече не беше лицето на една скромна женица, а патетичният образ на Републиката, зовяща синовете си в часа на смъртна опасност.

Когато чуете „каубой“ какво си представяте? Вероятно някой як мъж, с цигара в устата, чифт пистолети на кръста и суров поглед. Но всъщност каубоя е момче, което се грижи и пасе кравите.
Каубойската шапка е изработена от Джон Стетсън през 1860 г. и става популярна в югозападната част на САЩ, северната част на Мексико и западните провинции на Канада.
Родеото е традиционен вид спорт, водещ началото си от мексиканските и американските каубои.  Първото състезание по родео се е състояло в тексаския град Пекос през 1883 г.
Епохата на каубоите е започнала през 1965 г., когато е трябвало да се намали числото на големи стада от бикове, предимно в Тексаския район и е приключила двадесет години по-късно.
Въпреки изложените факти в киното, каубоите не са воювали с индианците. Индианските войни, който са започнали през 1864 г. са се водели между американската армия и индианските племена. Самите индианци са били каубои, защото са могли да се държат на седлото и да стрелят от него от ранното си детство.
В така наречените каубойски градове липсвали жени и някои каубои танцували един с друг. Този, който играел жена, връзвал на ръка си кърпа.
Според статистиката, през последните сто години, не е имало повече от 20000 представители от тази професията.
Приблизително една трета от каубоите са били черни, които са получили свободата си след Гражданската война, но не са имали работа и имущество. Една трета от каубоите са били мексиканци, а 1/3 – потомци на имигранти от Европа.
Работата на каубоя е била ниско платена. Той е получавал 25-40 долара на месец. Поради това каубой рядко имал собствен кон и обикновено използвал конете на стопанина си.
Заплатите на каубоите били много малки, за това през зимата били принудени да работят в ранчо само за храна и подслон. По-големи суми пари каубоите получавали при прехвърляне на стада от едно място на друго. Голяма част от заработката си те изразходвали за пиене. Най популярната напитка сред тях била бирата, а не уискито както обикновено пишат по вестниците.
Най-интересното за каубоите започвало, когато се завръщали със заработените пари. Властите на околните градове, по край които минавали техните маршрути, наемали хора за да защитават обществения ред от гуляите на каубоите.
В американската история има само един президент, който е бил каубой. Това е  бил Теодор Рузвелт. През 1883-1886, той е работил като каубой.
Първата църква на каубой е била организирана в град Ваксахачи Тексас. Сега каубойското християнско движение се е сляло с Американската асоциация на каубойски църкви.

Столичния град бил превзет, след атаката на скитите. Победителите били очаровани от хилядите дворци от мрамор и гранит.
Сред многото чудеса на града се издигала голяма статуя на княз, владял тук в по-славна епоха. Позлатен надпис на него гласял: „Най-могъщия, най-справедливия, най-благородния, най-милостивия…..“
Завоевателя останал поразен от това как хората тачат владетеля си, заслужил тяхната любов. Тогава скитския цар пожелал да научи за подвизите и мъдрия живот на този мъж. В свитата му имало човек, който знаел много езици. Той разгърнал един свитък и прочел следното за „прославения“княз: „Властта му бе срам за родната страна. Той бе безсъвестен тиранин. Потъпка закона, обичаите и реда. Когато враг нахлу в пределите ни, градът се предаде. Защитниците му, привикнали на окови, без бой отвориха градските порти…..“
Историята бе запазила истината за жестокия владетел, извоювал си мрачна слава.
Тогава скитския цар възкликнал:
– Ако тази история е вярна, защо е издигнат този паметник с такива хвалебствени думи? Тук нещо е объркано.
– От тукашните първенци е издигнат този паметник, докато княза е бил жив, а пък историята, – казал преводачът му, – говори винаги за мъртъвци.