За всекиго по нещо

Тръгнаха ентусиазирано за така необходимите тухли, бяха три момчета и едно момиче. Натовариха се на камиона и потеглиха към керамичния завод.

Евгени даваше газ и на острите завоите в малката кабина лягаха един върху друг. Тясното пространство се изпълваше със смях веселие и разбира не минаваше без закачки.

В завода камиона доста натежа под седем тония товар от здраво изпечени тухли.

По обратния път моторът взе да киха и кашля от напрежение. Камионът бавно и трудно изкачваше нанагорнищата, а на равния път запяваше под тежкия товар.

– Женка, внимавай, – предупреждаваше го Катя, – това са седем тона. не е шега работа.

– Няма страшно , – смееше се самоувереният шофьор, – тази бракма е карала и десет тона.

На следващия завой, камионът загуби равновесие и хлътна на една страна в крайпътната канавка. Част от тухлите се изсипаха върху подгизналата поляна.

Шофьорът доста се бе натъртил в огъналата се кабина, а останалите бяха се стоварили един върху друг.

Първа изскочи Катя. Тя се отърси и започна да помага на останалите да се измъкнат от смачканата ламарина.

Когато Тотьо се обърна, видя задните колела на камиона бясно да се въртят във въздуха.

Всички се умълчаха. Бяха поразени от случилото се.

– Бре какво стана! – Евгени наруши тишината и се затюхка.

– Стана тя каквато стана, – поде в същия тон Тотьо.

– Важното е, че сме здрави, – отсече мъдро Развигор.

– Малко по-нататък ако се бяхме обърнали, щяхме да се търкаляме по нанадолнището към оная вода, която се вижда в далечината, – посочи с ръка Катя напред.

Немного пострадалите от катастрофата огледаха окаяното състояние на камиона и изсипаните тухли.

Изведнъж ги напуши смях. Тази несдържаност бе просто отдушник, на това, което можеше да се случи.

Даниела бе малко палаво момиче. Навсякъде си вреше носа. Нейното любопитство нямаше край.

За това изчезнеше ли нещо в къщи веднага питаха Даниела:

– Да си виждала …..

Понякога тя не бе го видяла, но упорито започваше да търси. Накрая тя първа успяваше да открие загубена вещ.

Днес Даниела се покачила на тавана. Отдавна тук я примамваха хиляди „боклуци“, както казваше баба ѝ.

Любопитството е черта на изследователите, а Даниела бе точно такава.

За търсачите се знае едно, те пред нищо не се спират.

– Я да видим какво има тук, – Даниела поклати глава, както баба ѝ правеше.

Тя разглеждаше кутия, покрита с дебел слой прах. Когато разчисти прахуляка Даниела забеляза, че върху нея е изписан червен кръст.

– Вероятно е някоя стара аптечка, – каза си тя.

И не се излъга.

Даниела отвори кутията. В нея бяха наредени най-различни по цвят и големина шишенца с едва четящи се надписи.

– Ау на това шишенце пише: „Любов“, – извика изненадано Даниела. – Хм, странно лекарство. Срещу каква болест се взима?

Тя се вгледа в буквите по-надолу. Те бяха дребни и полуизтрити, а светлината на тавана бе много слаба. От дългото взиране очите на Даниела се насълзиха.

Тогава тя реши:

– Ще взема медицинската кутия и ще я разгледам в стаята си.

Прегърнала своя трофей и бавно се запромъква през капака на тавана.

Настани се в стаята и разузнаването започна.

Даниела отново държеше шишенцето, на което пишеше „Любов“.

Макар и трудно, този път успя да прочете ситно набрания текст. Там пишеше:

„Да се взема срещу вина и срам, докато изчезнат всички симптоми. Ако нещата се повторят, продължавайте да вземате още, до окончателното им изгубване“.

– Какво е това? – недоумението на Даниела растеше.

Тя посегна и взе друго шишенце. На него пишеше: „Смирение“, а отдолу със ситен шрифт бе отбелязано:

„Да взема срещу арогантност, високомерие и гордост. А също така и срещу упреци и критика. …“

Следваха същите обяснения за взимане от това шишенце.

– Май ми трябва лекарство от това шишенце, – позамисли се сериозно Даниела.

– А това какво е? – попита момичето държейки следващото лекарство.

– Щедрост? – прочете тя на глас. – Никога не съм била егоистка, – отбеляза Даниела.

Последното изречение от дребният написания текст върху това шишенце я изненада.

“ …….. Не правете най-малкото, което можете, а възможно най-многото“

– Това се казва щедрост! – ахна Даниела. – Май трябва да призная, че не винаги правя най-доброто ….

Поредното шишенце, което Даниела извади от загадъчната кутия, носеше надпис: „Енергия от Божия Дух“.

– О, колко хубаво би било, ако притежавам такава?

Малко по-надолу пишеше:

„Да се взима при мързел, леност и отсъствие на всякакво желание за работа…..“

– Това е невероятно, – гласът на Даниела затрепери. – Чувствам се като пълна глупачка.

Изведнъж погледа ѝ попадна на ново шишенце.

– Вероятно това е моето лекарство.

Надписът на него гласеше: „Мъдрост“, а малко по-надолу: “ Да се взима срещу глупост, неблагоразумие и безразсъдство ……“

– Тази „аптечка“ е някаква шега. Всички знаят за моето любопитство ….. Ами ако е имало преди друг като мен, за когото е всичко това?

Даниела се разсмя и си каза малко поуспокоена:

– Забърках се в тази каша, защо не искам да се променя. Всичките тези симптоми безпокойство, раздразнителност, ……. могат да изчезнат, ако поверя живота си на Господа. А ако чета Словото Му….. Да, само То ще излекува душата ми и ще ме промени.

В стаята нямаше много хора. Те бяха вперили очи в Ина и внимателно я слушаха. Тя бе слабо чернокосо момиче с живи кафяви очи.

– Когато пристигнах за първи път в Израел, не можах да разбера защо евреите наричат ​​търговските си центрове „каньони“.

– Наистина ли така ги наричат? – изненадан попита Влади.

– В Америка има Гранд Каньон и това е разбираемо, – добави Таня, – но какво е общото между търговски център в Тел Авив и тясна долина, по чието дъно пълзи река като змия?

– И аз така бях объркана, – призна си Ина, – докато не започнах да изучавам иврит.

– И какво? – в очите на Сашо се четеше огромно любопитство.

– Оказа се, – Ина огледа групата дяволито, – че израелските каньони нямат нищо общо с впечатляващите снимки на пътешествениците.

Всички мълчаха и зачакаха по-подробно обяснение.

– Местните израелски каньони, – започна да обяснява Ина, – произхождат от думата „купувам“ – לקנות – [ликнОт] и «покупка» — קנייה – [книйЯ]. Струва ми се, че няма нищо по-интересно от това да можеш да определиш корена в еврейския глагол и да видиш колко думи са образувани от него.

– И какво следва от това? – намръщи се Боби. – Трябва да изучаваме езика, а не да го сравняваме с подобно звучащи думи от родния.

– Боби, знам, че не си от много ученолюбивите, – засмя се Ина, – но това, което каза е точно така. Приличащите се по звучене чужди думи много рядко означават едно и също с тези в родния ни език.

Семейството се премести в големия град и на Диди ѝ предстоеше да постъпи в ново училище. Тя бе израснала в малко селище и имаше много приятели, но тук не познаваше никого.

Когато се върна от училище, баща ѝ я попита:

– Как мина първият ден в новото училище?

Диди се разплака:
– Почти никой не ми обърна внимание. Чувствах се много самотна. В класа имаше група момичета към, които исках да се присъединя.

– И какво смелост ли не ти достигна? – попита бащата, знаейки колко общителна е дъщеря му.

– Когато Мими ме покани на рождения си ден, Зорка каза, че не ме харесва.

– Изглежда това момиче ти е завиждало, – отбеляза майка ѝ.

– О, – възкликна Диди, – тя е толкова красива. За какво може да ми завиди?

– Майка ти просто така предполага, – обади се баща ѝ.

– А може би ……. – Диди се замисли, – когато учителката по пеене каза, че пея много хубаво, Зорка изсъска и побледня.

– Трябва да дадеш възможност на съучениците си да разберат колко си прекрасна и весела, – посъветва я баща ѝ.

– Нека те опознаят по-добре, – добави майка ѝ.

– Добре ще опитам.

Диди спря да търси съчувствие от кръга на Зорка. Тя просто бе себе си. Успокои се и се отпусна.

Много скоро тя имаше свой приятелски кръг от момичета и момчета.

След няколко години Диди и Зорка постъпиха в един и същи колеж и Диди бе избрана за отговорник на групата им.

Тогава нещо се прекърши в Зорка. Тя се приближи към Диди и кротко попита:

– Искаш ли да станем приятелки?

– Това би било страхотно!

Диди спечели, защото се постара да остане добър човек, независимо от обстоятелствата.

Хубавото е, че Зорка осъзна грешката си и двете се сприятелиха.

Таня бе радостно и безгрижно дете. Даряваше всички със усмивка. Видеше ли някой тъжен слагаше малката си ръка върху рамото му и го успокояваше:

– Не, тъгувай! Усмихни се! Запей с мен!

Много хора като чуеха малкото звънливо гласче на момиченцето се усмихваха, а песента му сякаш отнемаше мъката им и без да осъзнават започваха да му пригласят.

Дойдоха тежки дни за Таня. Почина майка ѝ. А тя бе само на четири години. Стана плаха, лесно се вълнуваше и често плачеше.

Няколко години по-късно, точно на Бъдни вечер всичко се промени.

Таня отпразнува раждането на Исус в своята малка църковна общност, но Бог ѝ бе приготвил специален подарък за тази вечер. Той я освободи от страха ѝ и ѝ даде радост.

Тя затанцува и запя:

– Бог остави небесата и се въплъти в човешко тяло. Сега Той живее в мен и Неговата сила ме освободи от страха и мъката. Какво означава Христос да живее в мен? Това е мистерия, но Бог разкри „славното богатство на тази тайна, която е Христос във мен, надеждата за славата“.

Таня коленичи и зашепна тихо:

– Исусе, благодаря Ти, че се унижи и стана човек, а сега живееш в мен. Помогнете ми да разбера по-добре волята Ти за мен…….

Подаръкът, който получи Таня на Бъдни вечер промени живота ѝ. Той ѝ помогна да сподели Божията любов с мнозина.