Разговаряли две дами с високо положение.

– Онзи ден проследих родословието си. Няма съмнение в това! Открих, че моята родословна линия произхожда от Александър Македонски. И това съвсем не е изненадващо, – казала първата дама и пооправяйки прическата си, попитала своята събеседничка. – А вие знаете ли своята родословна линия?

– Това е много сложен въпрос, – отговорила втората дама. – Цялата документация по този въпрос е изчезнала по време на Ноевия потоп.

Имаме числото „12“. Как можем да го разделим така наполовина, че да се получат две седмици?

Не, не се лъжа. Това е възможно само в един случай.

Сега е време да помислите, кога е възможно това?

Ще ви подскажа малко. Числото „12“ може да се запише и с римски цифри.

За недосетливите ……

Отговор: Необходимо е да разрежете римското записване на числото „12“ с хоризонтална линия по средата. Ще излязат две седмици, записани в огледален образ.

Теодор можеше да ограничи дефектите в една програма, докато същевременно пишеше друга. Очите му се местеха между екраните много бързо.

Той беше един от компютърните гении, който притежаваше необходимите умения за задачата. Дори беше лесен за вербуване, защото бе яростен защитник на околната среда, същински екотерорист.

Използваше знанията си, за да предизвиква хаос в дървопреработвателната промишленост, минно-геоложки обединения и тежките индустрии. Докато повечето природозащитници бяха по-доволни от рекламата, отколкото от резултатите в дейността си, Теодор предпочиташе да работи в сянка.

Той унищожаваше компютърните системи и причиняваше щети за милиони долари на онези, които съсипваха планетата.

– Задачата е твърде важна, – заяви гневно Теодор, когато му обясниха какво искат от него. – Мога да я изпълня за 24 часа. Няма проблем.

В гласа му се долови перчене. Китов поискаха обяснение:

– Ще ни трябваш след два дена. Ще можеш ли да бъдеш на линия?

– Това е лесно, – заяви самодоволно Теодор. – Аз вече вкарах в системата им вирус, който ще изключи всичките им работни станции от централния компютър. Никой няма да може да използва компютъра. Тогава ще ме повикат да оправя системата.

Заговореше ли за компютри, Теодор придобиваше респект, който прикриваше физическите му недостатъци.

– Няма ли да разберат, че някой е проникнал в системата им?

Теодор поклати глава в отговор. Това бе обида за способностите му.

– Изтрих тяхната част от антивирусната програма. Няма да намерят следи от външно проникване.

 – Можеш ли да въведеш първоначалната програма в техния централен компютър? – попита Китов.

– Вече ти казах – въздъхна Теодор. – Програмата ще бъде скрита в харддиска на компютъра по време на пренастройването му. Никой няма да попадне на нея, когато включи главното меню или да я намери, като проникне в системата. Направих я е невъзможна за откриване и същевременно много трудна за достъп.

– Кога ще можеш да блокираш компютрите? – попита Китов.

– Около четири часа след като се върна в апартамента си. Щом блокирам системата, те ще ме повикат след няколко минути. След това за няколко часа ще стартирам програмата.

– Отлично. Искам довечера да се върнеш, но не блокирай компютрите, докато не ти се обадя. Закъснението не трябва да е повече от двайсет и четири часа. Ясно ли е?

– Да, но защо да чакаме?

– Вкарването на компютърната програма е само един етап от операцията. Има и други, за които ти не знаеш. Трябва да се уверя, че всичко е на мястото си, преди да превземем системата. – Китов не беше свикнал да обяснява заповедите си.

На Теодор не му хареса този начин на действие, но тъй като знаеше, какви големи поражения щеше да предизвика работата му в няколко тръста едновременно, си замълча. В края на краищата тези господа трябваше да се опомнят и да направят нещо, за да не замърсяват околната среда.

Хвърчилата във формата на птици са нещо обичайно за онези времена.

Първото въздушно съобщение „падане на листо“ през 1232 г. е пренесено с помощта на хвърчило.

Официалната история описва по следния начин обсадата на татарите Дзин от монголите при Хъфей.

„На обсадените изпратили хартиени хвърчила с написани на тях съобщения и когато летящите уреди се приближили над линията на северните монголи, нишките им били отрязани и те паднали сред пленниците от Дзин . Съобщението ги подбуждало да се вдигнат на бунт и да избягат“.

Китайците използвали хвърчилата по доста гениален начин. С тях си помагали при риболов. Привързвали кукичката със стръвта към хвърчилото, след което я оставяли да бъде отнесена на достатъчно разстояние от сянката, за да заблуди и най-плашливата риба.

Разнообразието на хвърчила в Китай е огромно. Освен традиционната форма на птица, те са изработвани като стоножки, жаби, пеперуди, дракони и други реални или въображаеми създания. Някои хвърчила имали въртящи се очи, движещи се лапи и опашки.

Към края на 7-8 век на мода в Китай излизат музикалните хвърчила., които издавали свистящи, стенещи или подобни на арфа звуци.

Хвърчилото, към което била прикрепена бамбукова пръчка се наричало „вятърен псалтир“ или „вятърна цитра“.

Хвърчилото  с осем струни, закрепени върху основа във формата на тиквичка, се наричало „ястребова лютня“.

Подобни арфи и свирки са характерни не само за хвърчилата. Свирки се поставяли и в опашките на гълъбите.

Тримата седяха на една открита терасата и пиеха чай. От нея се виждаше всичко наоколо.  Валери правеше компания на Ина и Сара, две доста буйни сестри.

И тримата учеха в един колеж, но в различни специалности. Валери харесваше Сара, но нямаше нищо против присъствието на Ина.

Днес разговаряха за архитектурата, по специално за Палацо дей диаманти, дворец получил името си от прозвището на управляващия областта тогава – Диаманта.

– Дванадесет хиляди издялани диаманта са изпъквали на заплашителната фасада на двореца, – каза Сара.

– Не е било особено изтънчено, но сполучливо е напомняло за властта на херцог Ерколе над Ферара, – смръщи вежди Ина.

– И защо са го наричали Диаманта? Защото е бил много ценен ли? – попита Валери.

– Може би защото е бил жилест и силен, – предположи Ина. – Тялото му е било като изсечено с груби линии.

– Защото в преговорите е бил твърд като най-коравия камък, – обясни Сара.

– Но знам от историята, че е загубил само в една сделка, – усмихна се загадъчно Валери.

– И каква е тя? – попита бързо Ина.

– По-голямата му дъщеря Изабела е била не само красива, но и много умна,  – започна да обяснява Валери, – но вместо да бъде дадена на Людовико Скворца и да управлява в Милано заедно с него, била даден на друг. Случило се така, че пратеникът с предложението за женитба от Милано бил изпреварен от този на Франческо Гонзага, бъдещият маркиз на Мантуа.

– И какво значение има това? – вдигна рамене Ина.

– Тогава бракове между благородническите домове не са се сключвали заради прищявки, основани на мимолетни предпочитания или привличане, – поясни Сара. – Мирът в Италия зависел от тези съюзи.

– По-малката сестра на Изабела Беатриче била омъжена за Людовико, но тя в много неща е отстъпвала на сестра си ….. – допълни Валери, но не успя да довърши, защото Ина го прекъсна.

– Е, каква стана тя? – намръщи се Ина. – Уж за дворец говорихме, но пак стигнахме до „безценните“ жени, за който никой мъж не е достоен.

– Ех, Ина, Ина кога ще пораснеш? – засмя се Сара.

Ина стана демонстративно от масата. Сара и Валери я последваха безмълвно, хванали се за ръце.