Вера работеше в болницата като медицинска сестра анестезиолог.

След операция, хората бяха отвеждани в общото отделение и ги наблюдаваха от персонала.

Обикновено лекарите идват и задават въпроси от рода на:

– Как се чувствате? Кой ден сме днес? …..

Единствената цел бе да се оцени състоянието на пациента. Понякога болните са неадекватни и могат да навредят на себе си и другите в отделението.

Ако имаше подозрение, че пациента може да вилнее и има халюцинации, тогава с помощта на превръзки го завързваха за леглото.

Владимир бе млад човек и след операцията бързо се опомни. При него дойде лекар и му зададе дежурните въпроси.

Младежът отговаряше адекватно.

Но преди да си тръгнат, Владимир изтърси:

– Докторе, в стаята …… се разхожда гълъб.

Медицинската сестра и лекарят се спогледаха и си кимнаха с глава. Явно трябва да се завърже за кревата.

И когато извикаха санитарите, за да се заемат с това, изпод леглото на Владимир изскочи истински гълъб …..

Никой не знаеше как е попаднал там, но медицинският персонал изпадна в шок, не толкова от гълъба, колкото от това, което мислеха да направят на пациента.

Лекарите се оттеглиха на съвещание в съседната стая. Дядо Димо остана сам. Вън валеше. Старецът се вгледа в стичащата се вода по стъклата и дълбоко въздъхна:

– Никой няма да заплаче за мен, – каза си той. – Пена отдавна си замина. Добра съпруга беше. А Стоян е студен, сърцето му е каменно. Син ми е, но прилича много на дядо си.

Той бе изживял годините си и нищо вече не го радваше.

– Какво сме ние хората, – продължи да разсъждава той на глас. – Всеки от нас е капчица от множество такива, които се изливат от небето, за да избликнат по-късно от някой извор.

Тежка кашлица раздра гърдите му и той се сгърчи. Когато болката го отпусна малко пак си заговори сам:

– Преминава детството ни, свежо и жизнерадостно, като планински поток. След това живота ни става река, която шуми по бързеите, рови и глъхне във вировете, където е тихо и спокойно, а след това се влива в голямата вода – морето.

В съседната стая гласовете повишиха тон. Изглежда докторите спореха за нещо, но това вече нямаше никакво значение за дядо Димо.

Старецът прокара ръка по олисялата си глава и продължи като в унес:

– Борейки се с ежедневието, изпускаме вечността. …. Кой помни капката? Никой. Но реката ….. понякога приижда буйна и мътна, събаря мостове, залива цели селища, но после се укротява и се влива в морето. Други пресъхват и се губят, но океана никога.

Старецът си спомни настойчивостта на сина си и желанието му непременно да изпъкне.

– Колко се заблуждаваме и си въобразяваме, че ще направим нещо толкова велико и забележително, че ще открием нова истина, която ще чертае нова посока и с това хората ще ни запомнят. …. Да, искаме да сме значителни и за това правим какви ли не глупости.

Старецът погледна към прозорецът. Дъждът бе спрял, а той продължи своя монолог.

– Няма по-голямо щастие от това да бъдеш обикновен и незначителен. Всеки от нас се изчерпва. Ние сме временни гости на този свят. Пред смъртта всички сме равни. Какво направих с моя живот? Бях далече от Бога, а сега? Каква вечност ме очаква?

От известно време Невена имаше проблем с очите. Наложи се да отиде на преглед.

Лекарят бе категоричен:

– Отделената ви ретина не може да бъде възстановена.

Така Невена живя петнадесет години без да вижда.

Използваше предимно тояжка и кучета водачи. Живота ѝ бе коренно променен.

Веднъж съпругът на Невена се запозна с друг лекар, занимаващ се с лечение на очите.

Той разказа за проблема на Невена и попита доктора:

– Можете ли да ни помогнете?

– Да, – бе отговорът на лекарят.

След първият преглед на Невена при него, той констатира.:

– Имате катаракт на очите.

Наложи се операция. Когато свалиха превръзката от оперираното дясно око, зрението на Невена бе 20/20.

Втората операция на лявото око мина със същия успех.

В нашия живот често се сблъскваме с проблеми от всякакъв характер. Измъчваме се и търсим сами изход.

Защо тогава не се обърнем към Бога?

Просто да Го попитаме:

– Ще ми помогнеш ли, Господи?

Простичък въпрос, на който ще получим веднага отговор:

– Преди да Ме призовете, Аз ще отговарям. И докато говорите, Аз ще слушам.

Беше истински кошмар. Пациентите от няколко души нараснаха на няколко стотици. Доктор Сарасян заедно с колегите си сновеше непрекъснато между страдащите хора.

Обикновено той вдигаше безпомощно ръце и си говореше сам на себе си:
– Такова предизвикателство за първи път срещам в живота си. От двадесет години съм лекар, но досега не сме преживявали такъв ужас.

Най-много се притесняваше, когато трябваше да се решава, кого да оставят в болницата и кого да изпрати у дома си да умре. Та нали те всички са плащали здравни осигуровки?!

Един ден в болницата постъпи пасторът на една църква. Той бе на 76 години и имаше проблеми с дишането. Беше мил и отзивчив човек. Носеше Библия със себе си и четеше на умиращите от нея, като ги държеше за ръката.

Медицинският персонал на болницата бе вече уморен и обезсърчен. Тези хора бяха физически и психически изчерпани. Двама от колегите им починаха, други се бяха заразили.

Когато имаха възможност някои от тях се спираха и слушаха четенето на пастора. В един от следващите дни и той почина.

В болницата положението бе станало безнадеждно.

Изведнъж доктор Сарасян бе осенен от внезапна мисъл. Той се смяташе за атеист, но в този момент се обърна към колегите си и извика:

– Трябва да се помолим на Бог да ни помогне.

От този момент нататък, медицинският персонал, не само се грижеше за болните, но се и молеше.

Пасторът си бе отишъл при Господа, но това което направи в болницата даде резултат.

Един ден доктор Сарасян каза:

– Ако така продължават нещата и ние ще последваме добрия възрастен човек с Библията.

Но сега думите му не звучаха отчаяно, а с надежда въпреки обстоятелствата.

Докторът не бе ял няколко дни и бе прекарал не една безсънни нощи, но бе щастлив, че може да помага на хората край него.

Заобиколен от страдания и смърт доктор Сарасян срещна Бога и се предаде в ръцете Му.

Не се отчайвайте, дори и в най-страшната криза, всеки вярващ може да въздейства чрез Божия Дух на хората около себе си, които още не познават Бога.

„Също така нека свети вашата виделина пред човеците, за да виждат добрите ви дела, и да прославят вашия Отец, Който е на небесата“.

Всички хвалеха Петър Попов. Той беше добър адвокат. Често го използваха позабогатели в последно време хора и такива, които не знаеха парите си. В замяна на това джобовете на Попов бяха пълни и той не можеше да се оплаче от живота.

Благодарение на Петър и най-големият престъпник успяваше да измъкне от лапите на правосъдието, а невинно наклеветените страдаха заради него.

С човек, който не можеше да му предложи пачка банкноти, Петър не разговаряше.

– Какво като е невинен? Има съд да го оправдае, – надменно вдигаше глава адвокатът.

С безпарични хора Попов не си цапаше ръцете.

Една вечер Петър си легна и се събуди пред райските врати.

– Какво стана? – уплашен подскочи адвокатът. – Къде съм?

Пред голямата врата седеше белобрадо старче и прелистваше една дебела книга. По едно време то вдигна  глава, погледна Петър и каза:

– Виждате ли, господине, вие сте умрели ….

– Не може да бъде! – скочи нервно Попов. – Аз съм съвсем млад. Освен това скоро бях на преглед при лекаря си и той ми обясни, че няма от какво да се страхувам, всичко при мен било отлично.

– При нас нещата се преценяват по друг начин, – спокойно отвърна старчето.

– И какъв е той? – макар и притеснен попита Попов, който бе готов да чуе и най-лошото.

– Тук изчисляваме всички отработени часове, за които сте таксували клиентите си. Оказа се, че вече сте на осемдесет и осем години …..

Изведнъж Попов се събуди целия облян в пот.

– Слава Богу, че това е само сън, – прошепна все още треперещ Петър. – Имам време да поправя нещата, колкото по-скоро, толкова по-добре.