Дона се връщаше с приятели в общежитието. Лампите, както винаги, не светеха в коридора. Тя приближи в тъмното вратата на стаята си, отвори я и усети как нещо се промуши заено с нея вътре.

Докато Дона се събуваше и светне лампата, „нещотото“ успя да се добере на масата и да „вкуси“ от храна, които бяха върху нея.

На общо събрание на съжителстващите в една стая момичета, бе решено:

– Малкият да остане, но да се превъзпита.

Котето само си бе избрало дома. И никой не се осмели да го изхвърли навън.

Минаха три години, от малкото „нещо“ се бе получило космата красавица с мелодичен глас: „Мяу,мяу…..“

Нека после разправят, че няма награда за състраданието.

В Австралия, на международното летище в Мелбърн практически е построен луксозен хотел за кучета и котки.

В този необичаен хотел нашите четириноги приятели ги очаква голямо разнообразие от услуги, чак до лимузина.

Хотелът разполага с десет стаи със специални играчки, телевизор, малка къща за котка и куче. Също така има самостоятелен двор за ходене животни. „Гостите активно ще почиват“, на тяхно разположение има специална спа процедури, както и специални упражнения и игри, които ще бъдат по душата на животните.

Изграждането на този необичаен хотел е продължило 5 години и са изразходвани 4 милиона австралийски долара. Трябва да се отбележи, че това не е първият подобен хотел в Австралия, същия хотел вече работи към летище Сидни.

Родих се през пролетта. Живеех благодарение на острото си обоняние и слух. Не можах да виждам света от самото си раждане, защото нямах очи.

Живеех благодарение на моята майка, която се грижеше за мен и ме хранеше.

Всички казваха:

– Това коте рано или късно ще загине.

– Никой няма да го вземе.

– Ще го сгази някоя кола или ще умре от глад.

Но мен ме взеха и ме дадоха на нова майка. Първоначално ме бе страх, но после разбрах, че ме обичат …

Сега съм красив и доволен котарак, който се научи да лови мухи през лятото.

Това, че нямам очи не ми попречи да бъда най-щастливия котарак в любящо семейство….

Добри живееше в общински апартамент със рижото си коте Тошка.. Отношенията му със съседите бяха приятелски. Никой не нахалстваше, не нарушаваше и не налагаше свои правила. Кавги възникваха много рядко.
Тошка стана любимка на всички, въпреки че понякога вместо милувка даряваше по някоя и друга драскотина.

Но веднъж с тази рунтава, локоранжева топка се случи нещо доста необичайно. Тошка се разхождаше из стаята, но изведнъж рязко спря. Загледа се в пустотата, козината ѝ настръхна. Животинчето изпищя като диво животно.

– Тошка е полудяла, – каза си Добри.

Но към нея не смееше да пристъпи.

След около 15 минути на вратата се почука.

Развълнуваната съседка Ирена като на скоропоговорка сподели:

– През прозореца, представяте ли си…. а сега лежи на асфалта в локва кръв…

– Какво се е случило? – неразбиращо попита Добри.

– Петър, този дето живее над теб, с очилата, скочил от прозореца, – уточни съседката.

– И защо го е направил?

– Дължал голяма сума, – каза Ирена. – Заплашвали го.

След като жената си отиде, Добри съчувствено погледна котката си.

Тошка седеше под дивана,  от там трудно би я измъкнал човек. Добри реши да я изхитри. Той поднесе към уплашеното животно, доколкото това беше възможно, памук натопен във валериан, а след това го постави до купичката за храна на котката.

След известно време, не можейки да устои на изкушението, Тошка изостави своето убежище.

– Странно, – каза си Добри. – Какво ли е видяла котката? Навярно това е била смъртта, изобщо не се съмнявам в това. Нали такива като нея усещат земетресение, много преди то да възникне……

Центърът на града бе красив, но ако се вгледате в дворовете в покрайнините, ще видите разнебитени къщички, които са вече на повече от 150 години и частни къщи, които доживяват своя век на старци и бабички.

Зад тези стари, износени и негодни вече старини често пробягваха плъхове и маршируваха колони от хлебарки.

Навън валеше проливен дъжд. Можеш да видиш как пробягват хора с чадъри и такива без защита от дъждовната вода, които набързо я изтриваха от лицата си.

Мина кола. Голяма, червена, с тъмни стъкла. Изведнъж тя спря. Един от прозорците ѝ се отвори и се показа женска ръка с маникюр, която изхвърли на пътя малко рижаво коте.

Колата замина, а под дъжда остана да мяучи дребничкият нещастник. От там веднага мина друга кола, която обля малкия клетник с кална вода. Добре, че поне го заобиколи, а не го смачка.

Само за няколко минути рижото коте се превърна в крещяща за помощ мръсна буца кал.

Котето стоеше до бордюра и не можеше да се качи на тротоара, а минаващите коли го обливаха с мръсна вода от локвите. Малкото телце потрепваше и издаваше жални вопли.

Една кола спря. Тя бе от скъпите, гладка и лъскава. От нея излезе мъж с впечатляващо скъпо палто и безупречен черен костюм. Той си свали шала си, уви с него мокрото коте и го притисна към гърдите си.

Седна в колата си, а малкото постави на предната седалка. След това господина изтри с шалчето си безпомощното животинче. Позвъни на някого по телефона и поръча:

– Вземете мляко и гранули…. не знам какво точно ще яде.

Когато от отсрещната страна се съгласиха с новото попълнение на семейството, колата тръгна.

Така малкото изхвърлено коте се сдоби с мляко, топла постелка на която да ляга и добри човешки ръце, които да го чешат между ушите и коремчето. Ръце, които никога няма да го предадат.