Всичко започна от запознанството ѝ със Стоян. Лили веднага се влюби в него.

Тя бе толкова щастлива:

– Открих човека, когото Бог ми е приготвил, – весело подскачаше Лили, даже си тананикаше.

Мечтаеше си за брак, деца, заедно да служат някъде. Всичко бе планирано.

Изведнъж нещата се обърна наопаки. Стоян се загуби нанякъде.

Сърцето на Лили бе разбито и я споходиха съмненията:

– Правилно ли чух какво ми каза Бог? Аз изобщо разбирам ли Го правилно?

Лили бе бясна.

– Той каза: „Това момче ще стане твой съпруг. Служението ви заедно предстои. Аз имам планове за вашето бъдеще“. Не мога да приема отговор „да“, когато всички конкретни обстоятелства около мен казваха „не“.

Тя се усъмни в себе си, в Бога и във всичко.

– Нима от край до край е само болка? – Лили кършеше безпомощно ръце.

Тя негодуваше, се чувстваше отхвърлена.

И ….. избяга, смяташе, че така ще се отърве от мъката си, но бягството от живота само го затрудни.

Лили живя десетина години реалност, която Бог не беше ѝ определил.

Напусна дома си и се отдалечи на хиляди мили от него, а съществуването ѝ изглеждаше чуждо и непоносимо.

Никой не може да избяга от Бога, от плановете Му, от призванието, което е определил за вас.

Да, изборът е наш, за това Той ни чака.

Мина много време, докато Лили падна на колене и се остави в ръцете на Бога.

Тогава Той я попита:

– Готова ли си да поправиш нещата?

Тя осъзна, че „да“ от Бог е „да“ и че „не сега“ не означава „не“ изобщо.

Лили и Стоян се ожениха и започнаха да служат заедно на Господа.

Ако бягаме в грешната посока, никъде няма да отидем. Божите обещания са верни. Истинското развитие на характера идва от очакването.

Само в Неговия план ще намерим радост, мир и удовлетворение.

Когато потърсим първо Господа, всичко ще си дойде на мястото.

Въпреки непокорното ни сърце Той продължава да ни привлича с неустоимата си любов.

Малина не беше вече малко момиче. Бе станала красива девойка.

Стаята ѝ бе точно над тази на майка ѝ. През нощта тя видя как светлината от майкината ѝ стая се отразяваше върху дърветата, които растяха под прозореца на Малина.

– О, мама е още будна, – каза си тя.

И слезе на долния етаж с надежда, че ще разговаря няколко минути с майка си, но я завари на колене в молитва.

– Няма смисъл да я чакам да стане, – тихичко прошепна девойката. – Тя може да остане така с часове.

И Малина бързо се върна отново в стаята си.

Настъпи утро. Лъчите на слънцето още не бяха пробили облаците, но вече просветляваше.

Малина се събуди и отново видя, че прозорецът на майка ѝ свети.

– Нима до сега е стояла будна? – Малина бе изненадана.

Слезе долу и завари майка си седнала пред масата изучавайки и сравнявайки няколко превода на Библията.

Книгите бяха разпръснати по масата, а погледа на майка ѝ бе съсредоточен.

Пред нея бе разгърната тетрадка, а в ръката си държеше химикалка. От време на време нещо си отбелязваше върху листа, след което продължаваше да чете.

– Такава е майка ми, – усмихна се Малина. – За нея Христос е първия ѝ приоритет в живота.

Постоянството във всекидневната връзка на майка ѝ с Христос не оставаше незабелязано.

Радостта бе отличителна черта на тази жена. Лицето ѝ я излъчваше. Очите ѝ искряха. Тя бе пример за децата си, близките и познати ѝ.

Всеки, който се запознаеше с нея искаше да има същата връзка с Христос.

Тягостен сезон. Само неприятности и лоши новини. А и времето като напук плаче ли плаче с огромни струи от небесата.

Сотир получи много тежко известие. Бе починала любимата му, която се бореше за живота си в болницата. Това едва не го събори.

Кой ще преустанови болката му?

Имаше само един изход. Той падна на колене и започна да вика към Бога, изливайки мъката си.

Всекидневната му практика да се моли бе станала спасително средство, което му осигуряваше нужната доза кураж, от която се нуждаеше.

Колко много от нашите изпитания изглеждат непреодолими, а Бог малък и далечен?!

– Боже, за Теб всеки мой проблем е нищожен, – молеше се Сотир. – Помогни ми да видя отвъд болката си и ме научи как да я преодолея.

Колкото повече време прекарваме с Исус, толкова по-малко ще се страхуваме от това, какво другите мислят за нас и няма много да се тревожим за собствените си проблеми.

Това общение не винаги идва естествено, но то ни помага да устояваме във вярата си.

Поддържането на тази връзка с Господа е нашата жизнена сила.

Много пъти ще бъдем тествани, важното е как ще отговорим на предизвикателствата. С ужас, позволявайки на врага да събори вярата ни или със смелост да пристъпваме напред и да се доверим на Бога.

Имаме всичко необходимо, за да преминем всеки тест, пред който сме изправени, защото притежаваме смелост, която Господ ни е предоставил.

Творецът създаде от нищото прекрасен свят. Той слезе сред него, за да му се полюбува.

В сянката между лианите, на килим от цветя той съзря човека, който ухажваше прекрасната си любима.

Създателят го попита:

– Доволен ли си от това, което направих, за да се чувстваш добре и да бъдеш щастлив? Ето лазурното небе, блясъка на морето, белите лилии, ярките рози, тихият вятър, който разнася аромата на цветята. Когато се отдаваш на любимата си, стройни палми са се надвесили над теб.

Човекът удивен погледна Твореца и дръзко отговори:

– Кой си ти? И защо ме питаш дали съм доволен или не от това, което съществува? Кой ти е дал това право? И защо е необходимо да ти отговарям?

– Аз съм този благодарение, на което съществуваш и си заобиколен от толкова красиви неща. Моята щедра ръка е разсипала цветята в полето. Аз запалвам звездите на небето. Повелих и слънцето грее. Създадох деня и нощта, зноя и прохладата, твоята прекрасна любима и тебе. Няма ли да ми благодариш?

Човекът изумен каза:

– Благодарност? За това, че си създал всичко? Какво ме интересува това? И защо е нужно да ти благодаря? Виждам, че всичко си съществува нормално и това ме устройва напълно. Защо ми е да знам кой, за какво и защо е създал всичко това?

– Дълбоко в сърцето си нямаш ли желание да паднеш на колене, да се помолиш и да ми благодариш за всичко, което съм ти дал?

– Да се моля? – възкликна човека. – Да си губя времето с молитви, когато животът е тъй прекрасен?! И ти искаш, когато виждам всичко прекрасно около себе си, да си мисля за теб? Желаеш да се откъсна от любимата си и да се отдам на някакви си молитви? Не, животът е прекрасен. Нямам време да се моля. Трябва да използвам всичко, което ми е предоставено и да не губя време за разни благодарности.

Цветята полегнаха. Палмите с укор заклатиха върховете си. ……

Така се роди неблагодарността.

Веднъж Безумието покани приятелите си на чай. Всички дойдоха. Беше забавно. Пяха, скачаха и танцуваха.

След като изядоха тортата Безумието предложи:

– Хайде да играем на криеница. Ще броя до 20, а вие се крийте. Първият, който намеря, ще застане на моето място и т.н.

Всички се съгласиха освен Страхът и Мързелът.

– Едно, две, три, …. – започна да брои Безумието.

Паниката се скри на първото място, което ѝ попадна. Радостта изтича в градината. Тъгата заплака, като си мислеше колко е безпомощна в живота.

Завистта се прилепи към Ликуването и се скри зад една висока скала.

Безумието привършваше с броенето. Отчаянието загуби надежда, че може да се скрие някъде.

– Двадесет, – изкрещя Безумието. – Тръгвам да ви търся.

Любопитството бе намерено първо, защото надникна от скривалището си, за да види, кой пръв ще бъде открит.

Безумието видя Съмнението висящо на оградата, чудейки се от коя страна да ѝ застане.

Всички бяха намерени. Тогава Любопитството попита:

– А къде е Любовта?

Започнаха да я търсят.

Безумието тичаше напред и назад, докато попадна в една градина с рози. Нещо шумолеше в храстите.

Безумието внимателно раздалечи стеблата на цветята и чу вик.

– О, оооооооо ….!

Това беше Любовта. Тръните бяха извадили очите ѝ.

Безумието побърза да се добере до нея. Когато стигна до Любовта, падна на колене и започна да се моли:

– Прости ми. Позволи ми да остана завинаги с теб.

Любовта се съгласи.

Оттогава сляпата Любов и Безумието вървят заедно.