Една част от нашата реалност е „виртуалната“.  Дали го осъзнаваме или не, дали я отхвърляме или приемаме, тя си е……
Със всяка измината година все по-трудно става отделянето на едната от другата.  В мрежата се отразяват новости, стават запознанства и кавги, разгарят се международни скандали и се организират революции. Интернет отдавна престана да бъде играчка.
Независимо дали ни харесва  това или не, „виртуалният свят“ е не само част от нашия живот,  но  той започна да определя в нарастваща степен всичко около нас,  дори и да не включваме компютъра.
Някои твърдят, че Интернетът е зло и всячески се стремят да спрат неговата експанзия. А защо да не погледнем към Мрежата не като на самостоятелно явление, а като инструмент в нашите ръце.
Такъв подход към проблема на Интернета изглежда по-трезвен и мисля, че ще подобри разбирането за произхода на злото, но също така и ще даде да се разбере начина, по който да се използва този мощен инструмент днес за по-добри цели.

Светлината е мощен инструмент. С нейна помощ може да се влияе на човек, тя го лишава от сън и покой, прави го красив или грозен. Светлината помага да възприемаме света и той става за нас разбираем и безопасен. А художникът Дъг Уилър помага на хората с нейна помощта да видят безкрайността.
Много художници рисуват светлината, различните светлосенки отразяват по реалистично действителността. Няма значение дали са подвижни или преходни. Като примери за отразена светлина и нейните сенки в изкуството можем да посочим картините на Рашад Алакбарова, светещите женски силуети на фотографиите на Кристофър Баклоу или светещата джамия на шейх Зайда в Абу-Даи. Но американецът Дъг Уилът с помощта на светлината прави…
Неговата работа «SA MI 75 DZ Ню Йорк 12″ може да се сравни с чистото синьо небе в ясен ден или нощния небесвод в безоблачна нощ. Такава безконечност, обусловена от неотразимите размери на Вселената, е неестествена. Тя е създадена изкуствено с помощта на светлината.
Инсталация «SA MI 75 DZ Ню Йорк 12″ се състои от две помещения, разделени от прозрачно стъкло. В едното се намират повече хора, а в другото – само един човек. И двете стаи имат един и същи цвет на стените, но могат да варират в зависимост от осветлението и това се осъществява синхронно.
В по-малката стая всички ъгли са изгладени и когато зрителят гледа в нея, остава с впечатление, че вижда безкрайността. Човекът, който стои там сякаш виси. За да се усили ефектът, подовете на двете стаи се намират на различни нива.
Наблюдавайки «SA MI 75 DZ Ню Йорк 12″,  човек по друг начин ще започне да възприема пространството, светлината и безкрайността.