Тя беше добро същество и тази нетрайна и мимолетна слава се оказа истинско нещастие за нея. Трепереше над славата си и повече от четвърт век се мъчеше по всякакъв начин да я запази, ала усилията й останаха почти безуспешни. Тя почина  в едно малко неизвестно село, оплаквана от приятелите си и забравена от света.

Известността на Ива Ст. се дължеше на… . Очевидно тази известност беше изкуствено раздута, а не спечелена. Наистина тя пишеше и публикуваше някакви статии във вестници и неизвестни списания, но в тях нямаше талант. И сто години да пишеше, тези неща нямаше да й донесат слава.

Име й създадоха всъщност вестникарските бележчици, пускани от мъжа й, незначителен журналист, който работеше на дребно. В течение на година-две тези бележчици се появяваха упорито. Човек не можеше да отвори вестник, без да се натъкне на някоя от тях.

„ Говори се, че Ива Ст. е наела вила в Н., където смята да прекара лятото.

Ива Ст. се обявява решително против въвеждането на късата пола в следобедния тоалет.

Слуховете, че Ива Ст. ще прекара предстоящата зима в Париж, са неоснователни. Тя още не е взела определено решение.

Ива Ст. присъства в събота на концерта  на филхармонията и се изказа одобрително за новата симфония.

Ива Ст. вече се оправя от тежката болест и състоянието й продължава да се подобрява.“

Тази всекидневна реклама имаше много интересно въздействие. Името на Ива Ст. стана толкова известно на широката публика, колкото и имената на най-големите знаменитости от това време, и хората говореха с интерес за всички нейни прояви и обсъждаха нейните мнения. Случваше се някой невежа от дълбоката провинция да започне да задава въпроси и тогава възникваха изненади за всички присъстващи:

— Коя е все пак тази Ива Ст.?

Присъстващите с изумление откриваха, че не могат да отговорят на този въпрос. Никога не бе им минавало през ум да се осведомят.

— Какво е направила тя?

Присъстващите отново онемяваха. Те просто не знаеха. Не си бяха дали труд да разберат това.

— Тогава с какво е толкова известна?

— Е, имаше нещо, не помня точно какво…. Не съм се интересувал….. , но предполагам, че всички го знаят.

Накрая хората откриваха с изненада, че са приемали нейната слава само от рекламата във вестниците и че нямат представа коя е тази Ива Ст. Дори не знаеха какво е направила, ако изобщо е направила нещо.

Благодарение на тази странно създадена известност Ива Ст. успя да стъпи на подиума и най-малко два сезона народът се тълпеше в залите само за да я види. Тя беше само визия със скъпи тоалети, но това нямаше трайна стойност. Известно време те й носеха тлъст хонорар. Но след това хората бързо я забравиха напълно.

Айнщайн обичал да свири на цигулка. Веднъж участвал в благотворителен концерт в Германия.
Възхитен от неговото свирене местен журналист научил името на „артиста“ и на следващия ден в местния вестник била публикувана бележка за „изпълнението на големият музикант, несравним виртуозен цигулар Алберт Айнщайн“.
Ученият запазил тази статия от вестника и я показвал на познати, казвайки им, че той е известен цигулар, а не учен.

Това е историята на  един прогресивен журналист. Той беше издал обемист репортаж за съвременния и трудов град с мизерията и грижите му, където туристическите забележителности бяха отминати с мълчание, но човешките драми изобилствуваха.
Вестникарската работа поглъщала цялото му време, а той искал просто да завърши романа си, който пишел. Най-сетне все пак го завърши и пожънвайки успеха за един сезон. Голямо издателство му предложило щедро договор за десет следващи романа. Това бе отдавна жадуваният шанс.
Журналистът напуснал редакцията и се отдал на частна практика. За един месец с помощта на безсънието и кафета написал цял роман. После пет месеца се шляел и събирал впечатления. След това, отново един месец работа и отново един роман. А после, пак шляене. Разписанието, естествено, било въпрос на вкус и не било от особено значение. По-важното било, че с нито един от романите си той не успя да повтори сполуката на репортажа за големия град.
Дали просто нямаше таланта на писател, или откъснат от прозаичните си герои, бе останал като дърво без корен?

Негово Светейшество папата позволил на един добре познат журналист да го интервюира, но решил да не го прави в покоите си, а на разходка по Тибър в лодка.
Журналистът задавал въпроси, а папата отговарял.
Изведнъж силен вятър свалил шапката от главата на журналиста и я запратил във водата.
Папата станал, прекрачил борда на лодката, преминал по водата разстоянието до шапката ходейки, взел я, върнал се в лодката и я подал на опуления журналист.
На следващия ден във вестниците се откроявало доста страно заглавие:“Папата не може да плува…“!

Изобретение работещо на принципа на химикалката официално датира от края на 19 век. Патента е на Джон Лауд, а през 1916г. на Ван Вечтен Райзберг.

В края на 1930г. унгарският журналист Джозеф Ласло Биро е запатентовал химикалка приличаща на съвремената. Той бил не само журналист, но и изобретател. Причината за да я конструира е била, че трябвало много да се пише, а това изисквало много пера и мастилници. Голяма проблем били и петната, които оставали върху хартията.

Изобретението изглеждало многообещаващо относно заплащането му. Почти веднага патента за производство на такива химикалки бил изкупен от военно въздушните сили на Великобритания за тяхните пилоти.

Пребиваващият в Аржентина Биро преригистрирал свой патент и го продал за 1 милион долара на компания Eversharp. Аржентинската компания е започнала първа в света серийно производство на химикалки за всички. Търговията в страната, с този вид химикалки, била перфектна: ниска цена, практичност на новото устройство и много купувачи.

Американският дистрибутор Милтон Рейнолдс, който пътувал до Аржентина, случайно купил няколко химикалки на улицата. Проницателността на Рейнолдс му подсказала каква голяма печалба може да се извлече от тези малки неща, особено ако се продават в големи количества. Той направи запитване и научил, че изобретението е патентовано от унгарски журналист само за две страни. Най-големият и богат пазар в САЩ, не е затворен за всякакви патенти и Рейнолдс побързал да запази пазар за себе си.

През 1943 г. той патентовал химикалката в САЩ и започнал масовото ѝ производство. Успехът му бил огромен. Само за един ден в магазин на  Джимбела в Ню Йорк били продадени 10 хиляди химикалки. Смешното е, че първите купувачи били привлечени от рекламата, която казвала, че новата писалка може да пише под водата.

Изобретението не е изчерпало своя потенциал днес. През 1958г. французинът Марсел Бик усъвършенствал модела и получил свръхевтини химикалки. Това сложило началото на BIC Corporation,  която сега контролира една трета от пазара на химикалки в САЩ.