Айнщайн обичал да свири на цигулка. Веднъж участвал в благотворителен концерт в Германия.
Възхитен от неговото свирене местен журналист научил името на „артиста“ и на следващия ден в местния вестник била публикувана бележка за „изпълнението на големият музикант, несравним виртуозен цигулар Алберт Айнщайн“.
Ученият запазил тази статия от вестника и я показвал на познати, казвайки им, че той е известен цигулар, а не учен.

Това е историята на  един прогресивен журналист. Той беше издал обемист репортаж за съвременния и трудов град с мизерията и грижите му, където туристическите забележителности бяха отминати с мълчание, но човешките драми изобилствуваха.
Вестникарската работа поглъщала цялото му време, а той искал просто да завърши романа си, който пишел. Най-сетне все пак го завърши и пожънвайки успеха за един сезон. Голямо издателство му предложило щедро договор за десет следващи романа. Това бе отдавна жадуваният шанс.
Журналистът напуснал редакцията и се отдал на частна практика. За един месец с помощта на безсънието и кафета написал цял роман. После пет месеца се шляел и събирал впечатления. След това, отново един месец работа и отново един роман. А после, пак шляене. Разписанието, естествено, било въпрос на вкус и не било от особено значение. По-важното било, че с нито един от романите си той не успя да повтори сполуката на репортажа за големия град.
Дали просто нямаше таланта на писател, или откъснат от прозаичните си герои, бе останал като дърво без корен?

Негово Светейшество папата позволил на един добре познат журналист да го интервюира, но решил да не го прави в покоите си, а на разходка по Тибър в лодка.
Журналистът задавал въпроси, а папата отговарял.
Изведнъж силен вятър свалил шапката от главата на журналиста и я запратил във водата.
Папата станал, прекрачил борда на лодката, преминал по водата разстоянието до шапката ходейки, взел я, върнал се в лодката и я подал на опуления журналист.
На следващия ден във вестниците се откроявало доста страно заглавие:“Папата не може да плува…“!

Изобретение работещо на принципа на химикалката официално датира от края на 19 век. Патента е на Джон Лауд, а през 1916г. на Ван Вечтен Райзберг.

В края на 1930г. унгарският журналист Джозеф Ласло Биро е запатентовал химикалка приличаща на съвремената. Той бил не само журналист, но и изобретател. Причината за да я конструира е била, че трябвало много да се пише, а това изисквало много пера и мастилници. Голяма проблем били и петната, които оставали върху хартията.

Изобретението изглеждало многообещаващо относно заплащането му. Почти веднага патента за производство на такива химикалки бил изкупен от военно въздушните сили на Великобритания за тяхните пилоти.

Пребиваващият в Аржентина Биро преригистрирал свой патент и го продал за 1 милион долара на компания Eversharp. Аржентинската компания е започнала първа в света серийно производство на химикалки за всички. Търговията в страната, с този вид химикалки, била перфектна: ниска цена, практичност на новото устройство и много купувачи.

Американският дистрибутор Милтон Рейнолдс, който пътувал до Аржентина, случайно купил няколко химикалки на улицата. Проницателността на Рейнолдс му подсказала каква голяма печалба може да се извлече от тези малки неща, особено ако се продават в големи количества. Той направи запитване и научил, че изобретението е патентовано от унгарски журналист само за две страни. Най-големият и богат пазар в САЩ, не е затворен за всякакви патенти и Рейнолдс побързал да запази пазар за себе си.

През 1943 г. той патентовал химикалката в САЩ и започнал масовото ѝ производство. Успехът му бил огромен. Само за един ден в магазин на  Джимбела в Ню Йорк били продадени 10 хиляди химикалки. Смешното е, че първите купувачи били привлечени от рекламата, която казвала, че новата писалка може да пише под водата.

Изобретението не е изчерпало своя потенциал днес. През 1958г. французинът Марсел Бик усъвършенствал модела и получил свръхевтини химикалки. Това сложило началото на BIC Corporation,  която сега контролира една трета от пазара на химикалки в САЩ.