Дядо Тони бе майстор дърводелец. Работилницата му се намираше на главната улица. Той имаше помощник, който обучаваше.

Изработваше прозорци и врати, но понякога майстореше шкафове, маси, столове и всякаква мебел, която му поръчваха.

Често се налагаше да отказва поръчки, защото бе претрупан с работа, но клиентите настояваха:

– Не искаме да ходим при друг майстор. Ти си тертиплия. Изпипваш всичко. Твоите мебели са ненадминати.

Старецът работеше бавно с търпение и много любов. Сякаш дъските и талпите, от които пресъздаваше своите творения бяха живи същества.

Работилницата му винаги бе пълна с хора. В нея се отбиваха на приказка и за да научат новините и събитията по света.

Людете споделяха със дядо Тони страховете си, неволите и обратите в живота си.

В студените зимни дни помощникът му Тошко черпеше посетители с греяна ракия или вино, но най-често пристигналите сядаха на сгъваемите столове и просто разговаряха.

А през това време дядо Тони режеше с бичкията, рендосваше дъските като използваше различни рендета и лепеше с туткал сглобките.

Той никога не използваше железни пирони, а квадратни дървени клечки, предварително натопени в лепило. Набиваше ги с дървен чук, като преди това пробиваше дупки на местата, където щеше да ги зачуква.

Когато туткалът изсъхваше, така майсторки рендосваше мястото така, че се получаваше идеална гладка повърхност.

Почти цялото му внимание бе отдадено на това, което вършеше, но се вслушваше и в разговорите, които се водеха край него.

Всеки се чувстваше като желан гост в работилницата на дядо Тони. И за това си имаше основателна причина.

Човек влизаше при дядо Тони, споделяше болката и мъките си, получаваше някоя утешителна и добра дума, сбогуваше се и на негово място идваше друг.

Всички възприемаха старецът като свой близък приятел, за това много го обичаха.

Мирослава забеляза, че дядо му си мърмори нещо преди да заспи. Той не искаше да смущава възрастния човек, но любопитството ми надделя.

Отиде при дядо си, леко го побутна и тихо попита:

– Дядо, какво си шепнеш?

– Изказвам мислите си на Бога… – отговори старецът.

– И защо го правиш? Необходимо ли е?

– Днес съседа ми ме разочарова, – въздъхна дядото. – Не искам да се карам с него, но не знам какво да правя. За това искам мъдрост от Господа. Сутринта, когато стана вече ще знам как да постъпя.

– А Той от къде знае това?

– Бог всичко знае, – усмихна се старецът. – Цял живот се уча от Него и Той ме съветва. Когато търсиш отговор на труден въпрос или нещо не ти е ясно, постави проблема си пред Господа и ще получиш отговор.

– Наистина ли? – в очите на Мирослав се четеше съмнение с известна доза подозрение.

– Просто трябва да го повярваш, – старецът насърчително потупа внука си по рамото. – А сега да лягаме, че утре ни чака нов ден.

Дидо се въртеше край дядо си и му досаждаше с различни въпроси. Стареца се видя в чудо от малкия натрапник.

Накрая го взе, сложи го на коленете си и му каза:

– Слушай сега, Дидо, ще ти разкажа една приказка.

Малчугана се успокои и се приготви да слуша. Той бе едва пет годишен, но най-много обичаше да му разказват приказки.

– Живяла някога една жаба, – започна дядото. – Тя седеше на брега на реката, а той бе стръмен. Жабата седеше на самия му ръб. Само да направи една крачка и цамбурва във водата.

– А защо стои там? – попита Дидо.

– Усамотила се е, размишлява по своите си работи, – отговори дядото.

– И после, – Дидо от нетърпение бе прехапал устни.

– До нея допълзя бръмбар. Обиколи я. После се качи на гърба ѝ и и го премина по дължина.

– А жабата? – очите на Дидо се ококориха любопитно.

– Не беше ѝ приятно, че ѝ досаждат по този начин…

– Какво направи жабата? – Дидо изгаряше от нетърпение да разбере, как е действало земноводното.

– Жабата не издържала, пернала бръмбара и той полетял право във водата.

– Ако бръмбарът бе избрал на друго място да ходи или далече от жабата, тя щеше ли да го перне? – Дидо търсеше изход, за пострадалото насекомо.

– Даже нямаше да го забележи, – усмихна се старецът.

Момчето се замисли малко, а после се обърна към дядо си:

– Дядо, жабите нали ядат бръмбари?

– Ядат и още как, – поклати глава дядото.

– Тогава защо не го изяла, а го ударила?

– Защото и на нас хората, като му досади някой е склонен да го срита или удари….

Малчугана се умълча. Наведе глава. След това гушна дядо си и тихо му казана ухото:

– Деде, аз не ти досаждам нали? И ти няма да ме пернеш?

Старецът се засмя, разроши с ръка косата на палавия си внук и нищо не каза.

Петър обичаше много дядо си. Слушаше го внимателно, когато старецът му разказваше някоя история или приказка.

Един ден внукът попита дядо си:

– Какво да направя, за да стана знаменит и известен?

Дядото се почеса по главата.

„Гледай го ти, какво му се е приискало“, – помисли си старецът.

А на глас каза на внука си:

– Има два начина за това.

– И кои са те? – нетърпеливо попита Петър.

– Да бъдеш храбър и смел. Да се прославиш в битки. Но за това е нужно да оставиш всякакви забавление…..

Внукът се намръщи.

– Трудно се достига войнска чест и слава, – поклати глава старецът.

– А другият? – с очакване подскочи Петър.

– Изглежда първият не ти се понрави, – усмихна се дядото. – Другият е да търсиш дълбоко познание. Правилно да отсъждаш правото. И най-важното с труд да придобиеш всичко това.

– Това също е много трудно, няма ли някакъв по-лесен начин? – попита с капка надежда Петър.

– Най-лесно можеш да живееш като глупак. Да ти кажа честно, достатъчно са ни малоумните бюрократи. Те нищо не знаят, нито разсъждават. Нужни са ни благородни люде, които се грижат за доброто на други хора, а не само за собственото им благополучие.

Внукът мълчеше навел глава.

„Трудно е това, което дядо ми каза, но защо да не опитам? Звучи прекрасно“, – помисли се Петър.

Тя бе една малка селска църква. В края на всяко богослужение пасторът посочваше някого и му казваше:

– Помоли се. Нека всички бъдем благословени.

Дядо Сашо, независимо от това каква е била проповедта, винаги се молеше с една си съща молитва:

– Господи здраво ни укрепи там, където се огъваме. За стоим изправени и да Те славим.

На пастирът тази молитва му се струваше много странна. Веднъж той не се сдържа и попита старецът:

– Защо всеки път се молиш по един и същи начин и казваш едни и същи думи?

Възрастният човек се почеса по главата, усмихна се и започна да обяснява:

– Имам една стара постройка. Горката, колко бури, проливни дъждове и какво ли не още е преживяла, но все още стои и мога да я използвам. Веднъж забелязах, че се е наклонила на една страна, за това я подпрях с яки дървета и тя се стабилизира. Тогава си помислих, колко много приличам на тази стара постройка.

Пастирът бе зяпнал в устата стареца и слушаше захласнато думите му.

– Натрупаните ми години са ме леко привели и изкривили, – продължи дядо Сашо. – Понякога се гневя, а нявга започвам да мразя някого. Друг път се срамувам от това, което съм направил, но изпадам и в другата крайност, осъждам другите. За това и се моля. Господ да ме подпре там, където се клатушкам, за да стоя прав пред Него и да го прославям.

– Да, така е, – съгласи се пастирът. – Всеки от нас познава опустошителната буря, която в диаметър може да достигне хиляди километри, а скоростта ѝ да надминава двеста километра в час. Тя изкоренява дървета, събаря къщи, …….. Бесният ѝ щурм може да заличи цели градове.

– Так е и с нас, – усмихна се старецът. – Рано или късно ще усетим подкосяващата сила на врага. Бог не ни освобождава от трудностите, а ни обещава мир сред тях. Той може да ни запази от ветровете, проливните дъждове и високите вълни, но само ако му позволи да ни постави здрава опора там, където сме се привели. От това няма да ни заболи, но ще ни предпази от падане.