Времето се позатопли и хората се поотпуснаха. Не можеха да влязат в градините си, защото от многото дъждове бе кално.

– Изпече слънце, но не можем да работим земята, – отбеляза Добри.

– Опитах се да вляза в градината и затънах, едва извадих обувките си от калта, – потвърди Сава.

– Още някой и друг ден да кара така и ще се захващаме за работа, – додаде Добри.

– Ти остави времето, то ще се оправи, – махна с ръка Сава. – Виж за какво си мисля тия дни ……

– За какво? – любопитно ококори очи Добри.

– Гледам нашия Михал. Едни разправят, че е много мързелив, но аз съм работил с него и знам, че работи здраво. Защо го одумват така?

– Той работи, когато му е кеф, – усмихна се Сава, – но хване ли се, по-добър от него няма.

– Да видиш само колко добро мнение има за себе си, а докачили го някой, не му остава длъжен.

– Ако чуеш, че някой има добро мнение за себе си, – заръкомаха и с двете си ръце Сава, – увери се, дали това не е единственото добро мнение за него.

Двамата се разсмяха.

– Каквото и да си говорим, важно е не какво казват за тебе другите, нито ти за какво се мислиш, – Добри отправи поглед нагоре и продължи, – важното е какво Бог вижда в теб.

Времето се позатопли, въпреки отрицателните прогнози за дъжд и по-ниски температури. Това бе добре дошло за всички, които сееха и се грижеха за насажденията си в градините и на полето.

Симеон бе седнал на сянка, малко да отдъхне. При него дойде и дядо Пано, който въпреки 90-те си години, все още работеше и не оставяше мотиката.

– Нашите домове трябва да бъдат места за морална, духовна, социална, емоционална и физическа подкрепа, – започна някак отвлечено разговора Симеон.

Той бе на средна възраст. Интересуваше се от всичко. Откриеше ли нещо ново, за него бе като скъпоценен камък. За това и разсъжденията му бяха „тежки“ и мнозина трудно ги възприемаха.

– Смяташ ли, че това, което правиш в личния си живот в собствения си дом е твое дело? – попита дядо Пано.

Мъдростта му бе известна. Той думи напразно не изричаше.

– Че на кой друг? – погледна го учуден Симеон.

– Това е работа на Бог, – спокойно обяви старецът. – Ако откажем да следваме неговите указания за домовете си, ще имаме сериозни проблеми.

– Така е, – съгласи се Симеон. – Днес унищожението и разрушението са навсякъде около нас.

– Всичко се срутва, – продължи старецът, – ако откажем морално, духовно, емоционално и социално обучение на нашите деца.

Симеон поклати глава в знак на съгласие, но нищо не каза.

– Ако не инструктираме децата си за Бог и Неговите насоки за живот, – наблегна дядо Пано, – те ще развият свои собствени стандарти и ценности въз основа на това, което чувстват, каквото мислят или каквото правят техните приятелите.

– За това сме на тоя хал, – махна ожесточено Симеон. – Виж какъв хаос и объркване цари в поредното поколение, защото е избрало „свой“ път на развитие.

– Бог ни е дал насоки, как да живеем и да работим, – продължи поучението си старецът. – Ако искаме да предотвратим срутването на нашите домове, трябва да ги направим места за морална и духовна подкрепа за живеещите в тях.

Почивката свърши. Двамата станаха и всеки продължи работата си.

Нескончаем дъжд се изсипа на земята. Небето проливаше огромните си сълзи, а те като че ли нямаха край.

Старите хора казваха:

– Щом вали има нужда от това.

Младен бе седнал на дивана в хола. Бе облегнал лактите на краката си, а дланите му обгръщаха главата и разрошваха косата му.

Тежки мисли като буреносни облаци измъчваха младият мъж.

Влезе баща му и като го видя, попита:

– Какво е станало? Изглеждаш ми нервен, дори гневен.

– Татко, той бе ми приятел, един от най-добрите, – изстена младежът, а ме предаде по най-долния начин.

Петър познаваше това чувство. Той не веднъж бе минавал през подобни ситуации и разбираше напълно сина си.

Петър седна до отчаяния млад човек и заговори успокоително:

– Това е започнало много отдавана ….

– И защо не е изчезнало, а мъчи хората? – раздразнено реагира Младен.

– В началото не е било така, – продължи кротко Петър. – За Адам доверието и предателството не са били проблем за Адам. Той се е разхождал в градината, която Бог му бе поверил, за да се грижи за нея.

Младен само повдигна вежди, но продължи да слуша.

– Въпреки тревогите, съмненията и страха ни, ние сме сигурни, че земята наистина е под краката ни и че слънцето утре ще изгрее и няма да падне върху нас. Бог е направи този свят и в него е постави човека.

– Да, но ние не сме изобщо в тази градина, – размаха неспокойно ръце Младен. – Ева сложи край на това.

– В историята на човечеството има много предателства. Като започнем от Каин и Авел, преминем през Яков и Исав, спомни си как Йосиф бе продаден от братята си и така нататък, докато стигнем до предателството на Юда.

Младен се бе поуспокоил малко и слушаше по-внимателно баща си.

– Нашият грях ограничава живота ни, – тежко въздъхна Петър. – Лишен от вяра и морална преценка, човек е заменил свободата си с разврат, бунт, сплашване и дори поробване.

– Грехът е нещо повече от нарушаване на правилата и заповедите, – откликна бързо Младен. – Той е съзнателно отхвърляне на личната връзка с живия Бог.

– Чувал съм много млади хора като теб, да се присмиват и подиграват казвайки: „Грях, ха, ха, ха, това било отричане от Бога и загуба на небето. Къде е Този Бог? Къде е това небе?“

– С много от тях съм спорил за това, – призна си Младен.

– Те са съблазнени. Отвлечени и пленени са душите им от дявола чрез гордост и необмислени удоволствия. Те не осъзнават, че грехът превръща светлината в тъмнина.

– Да, така е, – съгласи се Младен.

– Да съгрешиш означава да пропуснеш своето призвание. Грехът носи объркване. Той намалява живота ни тук на земята. Превръща най-чистите и благородни части на нашата природа в изкривени и покварени страсти.

– Много боли, когато те предават, – тъжно се усмихна Младен.

– Исус е знаел, кой ще го предаде и въпреки това даже на кръста каза: „Отче, прости им, те не знаят какво правят“. Той стана човек и изпита всичката горчилка на живота ни, която си бяхме причинили чрез греховете си и все пак ни прощаваше. Така направи и ти. Прости на приятеля си и се моли за него.

– Напълно си прав, ще го направя, – отзова се с готовност Младен.

На отворения прозорец бе поставена красиво изрисувана порцеланова ваза. В нея бях поставени естествени и изкуствени цветя.

Последните надменно се полюляваха на телените си стъбла и нахално се хвалеха:

– Вижте колко сме красиви. Просто невероятни……

Внезапно заваля дъжд.

Изкуствените цветя се размърдаха разтревожено и почнаха да питат притеснено:

– Не можели дъждът да се укроти и да спре?

Негодуванието им растеше:

– Платнените ни листа измокри.

– Какъв нахалник, – ругаеха го.

– Изобщо не се съобразява, че тук има дами, – караха му се други.

– Господи, – викнаха в хор изкуствените цветя, – спри дъжда. Виж колко бели направи. По улицата не може да се мине, цялата е осеяна с локви и кал. Прогони топлината.

И дъждът спря.

Останалите естествени цветя забелязаха , че въздуха се охлади. Те живнаха и се обновиха.

Живите растения засияха с цялата си красота и разпръснаха уханието си наоколо.

Горките изкуствени цветя, направени от тел и плат, загубиха надменността си, защото никой вече не им обръщаше внимание. Те изглеждаха грозни и неподредени.

Стопанката помириса ухаещите живи цветя, а изкуствените извади от вазата и ги изхвърли на боклука.

На истинската красота нищо не може да навреди. Само изкуствените цветя се страхуват от дъжда.

Марко бе не само скъперник, но и много не му се пипаше. Станеше ли въпрос за ремонт, не го търси.

Къщата му бе схлупена и стара. Тя бе останала от родителите му. Старата съборетина до време държеше, но прокапа.

Заваля и го посъветваха:

– Заеми се с покрива си.

– Виж цялата ти къща е пълна със вода.

Но Марко не помръдваше. А дъждът се лееше през дупките на покрива.

Смееха му се съседите и го подканяха:

– Надигни се, ще се удавиш. Виж до къде е стигнала водата в къщата ти.

Марко мързеливо се протягаше. Обръщаше се на другата страна на одъра, до който не бе стигнала още водата и мърмореше недоволно:

– Какво толкова е станало?! Ще спре дъждът и ще го оправя …..

И той наистина спря. Само локвите по пътя, влажната земя и капките по листата свидетелстваха, че бе валяло.

Марко се размърда, но само да за да излезе на припек.

Пак го подкачиха съседите:

– Хайде, няма ли да ремонтираш покрива си?

– Какво му е на покрива? – питаше Марко. – Нали дъждовете спряха. За какво да се безпокоя и притеснявам?