– Дори ако узнаеш, няма да ревнуваш?
– Да ревнувам? По каква причина?
– А какво ще стане, ако аз си мисля за някоя жена от моето минало и тя се намира до теб? Няма ли да се безпокоиш, че мога да си тръгна от теб и да отида при нея? Няма ли да ти е тежко?
– Не.
– Предполагам, че не ме обичаш тогава.
– Любов и ревност. Ти не разбираш, за какво говориш. Любовта няма нищо общо с ревността и страха от загубата. Аз те обичам, но ако искаш да си тръгнеш, защото не можеш да забравиш другата жена, това ще бъде добре, но поне ще знам истината. Защото ако останеш, това означава да ме лъжеш. Ако ти си тръгнеш, приемам, че така е трябвало да стане. Защото ако останеш ще заемеш мястото на този, който е подходящ за мен. Този, който ще дойде при мен и няма да си тръгне и да ме изостави. Няма за какво да се безпокоя. Всичко съдейства за добро.
– Странна е любовта ти… Ти не умееш да се привързваш, затова и не ревнуваш…
– Ти все още не разбираш това, за което говориш. Любовта няма нищо общо с привързаността. Да се привързваш към някого и да го ревнуваш, означава, че не обичаш себе си. Считаш себе си по-лош от другите. Смяташ, че такъв като теб никой няма да обича. Сравняваш се. Но ти не можеш да се сравняваш с другите. Ти си си ти. Ти имаш свой живот. Това е дар. Не го губи като се сравняваш с другите. Това е подвеждащо. Гледай внимателно, преценявай и няма да сгрешиш.

Двегодишното австралийско момче Чарли Паркър е най-младият укротител на змии в света. Той изобщо не се страхува от влечугите и ги гледа право в очите.
Бащата на момчето има в Австралия зоопарк с диви животни. Според бащата синът му има способност да се сприятелява с животните.
– Когато Чарли се роди, аз не се съмнявах, че той ще стане истински рейнджър, – казва бащата на момчето. – Чарли още не можеше да ходи, когато се запозна с най-добрите си приятели змиите.
Момчето започнало да общува с дивите животни още от пелените. На две години е започнал да помага на баща си в зоопарка в австралийския щат Виктория и става най-младият рейнджър в историята на Австралия.
– За наша изненада, Чарли отиде при.10 килограмовата боа Пабло и започна да си играе с нея. – разказва Паркър старши. – Синът ми толкова умело се справя със змиите, алигаторите и гущерите, че изобщо не се съмнявам, че той ще стане истински специалист в тази област. Всеки ден се изненадвам от това, колко бързо намира общ език с животните. Това е истински дар.
– Околните постоянно ни питат, не се ли страхуваме да оставим детето си само с влечугите, – споделя майката на детето. – На което аз отговарям, че не може да се върви против гените на бащата. Моят син е копие на съпруга ми.

Ние обичаме да гледаме театър не само защото е забавно, но поради някаква наша вътрешна необходимост. Работата е там, че ние всички сме, кой повече, кой по-малко, актьори. Затова е тая голяма любов към сцената. Затова на всеки актьор гледаме като на свой човек.
В живота най-лесно успяват ония от нас, които са по природата дарени с по-голям талант за преобразяване. Велик талант! На такъв човек пътят в живота му е постлан с килими.
И обратно, колкото по-слабо си дарен с тоя дар, толкова по-мъчен за тебе е животът и толкова по-безинтересен ставаш за хората. Не очаквай никакъв успех в живота при подобни условия.
Да можеше да се извади нещичко от тоя дар от някой друг, който го притежава в по-широки размери или някак да се впръсне в теб от него. Какво ли не би дал за тая операция?!
Целият човешки животили онова, което наричат „борба“, е едно непрекъснато артистично състезание, един открит сценичен дебют.

Това мъничко парче земя излъчваше такова спокойствие, като че ли се намираше в друго измерение.
Златното утринно слънце, шумолящите от вятъра листа, цветята, пеенето на птичките, часовника, дървената ограда, която отдавна трябваше да се боядиса, старата, безмълвно умираща ела, която с всички сили се стараеше да не загуби връзката със своите събратя тревата и цветята…. бяха необикновенни.
Тук нямаха власт никакви хорски вълнения. Всичко вървеше мирно.
Лятото идваше след пролетта, луната сменяше слънцето…
И веднага се усещаше съвсем ясно, че животът е безценен дар. Той не е нещо, което може да бъде оспорвано….

За това, кога човешкия ембрион получава душата си в дар, разговаряли един равин, един ректор на духовно училище и римлянина Антоний. Антоний попитал:
– Кога душата се вгражда в човешкото същество, в мига на зачатието или по време на формиране на ембриона?
– Вероятно по време на формирането? – казал равинът.
Тогава другият отговорил:
– Възможно ли е къс месо да остане не осолено и да не се развали? Това  със сигурност трябва да става в мига на зачатието.