Времето се позатопли и хората се поотпуснаха. Не можеха да влязат в градините си, защото от многото дъждове бе кално.

– Изпече слънце, но не можем да работим земята, – отбеляза Добри.

– Опитах се да вляза в градината и затънах, едва извадих обувките си от калта, – потвърди Сава.

– Още някой и друг ден да кара така и ще се захващаме за работа, – додаде Добри.

– Ти остави времето, то ще се оправи, – махна с ръка Сава. – Виж за какво си мисля тия дни ……

– За какво? – любопитно ококори очи Добри.

– Гледам нашия Михал. Едни разправят, че е много мързелив, но аз съм работил с него и знам, че работи здраво. Защо го одумват така?

– Той работи, когато му е кеф, – усмихна се Сава, – но хване ли се, по-добър от него няма.

– Да видиш само колко добро мнение има за себе си, а докачили го някой, не му остава длъжен.

– Ако чуеш, че някой има добро мнение за себе си, – заръкомаха и с двете си ръце Сава, – увери се, дали това не е единственото добро мнение за него.

Двамата се разсмяха.

– Каквото и да си говорим, важно е не какво казват за тебе другите, нито ти за какво се мислиш, – Добри отправи поглед нагоре и продължи, – важното е какво Бог вижда в теб.

След обяд мама взе Катя от детската градина. Малкото момиченце веднага започна да разказва на майка си, какво ѝ се е случило през деня.

Внезапно Катя млъкна. Майка ѝ отдели поглед от своя телефон и попита:

– Какво става, Кате? Нещо не е наред ли?

Младата жена се опита да прегърне дъщеря си, но детето се отдръпна.

– Ти обичаш своя телефон повече от мен, – разкрещя се Катя. – Постоянно гледаш в него и пишеш нещо. Ти изобщо не ме слушаш.

В последно време телефона е често в ръката на майка ѝ, но това е свързано с новата ѝ работа.

Катя изобщо не иска да знае това. Тя желае майка ѝ да бъде с нея, а не с телефона си.

Младата жена се смути. Тя бе решила, че може да отговаря по телефона и едновременно с това да слуша и дъщеря си, но …

– Извинявай, прости ми, – каза нежно майката на Катя. – Да, не те слушах внимателно, но това, което пишех на телефона бе много важно ….

Когато видя нацупената физиономия на Катя, майка ѝ добави:

– Но ти си най-важната за мен и аз много те обичам.

Двете се прегърнаха и Катя се успокои.

Майката обеща:

– До края на деня няма да се занимавам с телефона си.

Катя се усмихна.

След което майка ѝ написа бързо съобщение:

„Ще бъда на разположение довечера“.

И прибра телефона в чантата си.

Борислав бе увесил нос и тъжно си мислеше:

– Защо трябва да уча. Някой ден могат да ми хрумнат и полезни идеи като тези, с които искат да ни пълнят главите в училище.

Дядо му го слушаше и недоволно поклати произнесе:

– Дали ще се появи такава идея в главата ти, няма значение, но всичко, което научиш може да ти бъде от полза.

– А ако се случи така, че това, което ми трябва не сме го изучавали по никой предмет, – Борислав предизвика дядо си.

– Възможно е, – повдигна вежди старецът, – но по-добре научи нещата, за да не се червиш после.

Един ден дядото повика внука си и го помоли:

– Ти си млад и силен, а аз вече не мога. Би ли ми помогнал да премахна бурените от градината?

– Разбира се, – с готовност се отзова Борислав.

Когато влезе в градината, ентусиазмът на нашит юнак секна.

Тук имаше толкова много растения, че главата ти да се замае. Някои от тях бяха цъфнали и изглеждаха прекрасно.

– Кои да скубя? – почеса се по главата Борислав.

Той не внимаваше много по време на уроците в училище. Тогава си казваше:

– За какво ми е да уча, например, ботаника? Ако ми трябват плодове или зеленчуци отивам в магазина и си ги купувам. Там има билки, подправки и всичко, от което се нуждае организма ми.

Да, но сега как ще се изправи пред дядо си, за да признае своето невежество?!.

И той реши:

– Ще оставям тази, която ми харесва, а другата, ще я скубя.

Така той остави безполезната трева, а другата оскуба.

Градината на дядо му преживя небивала катастрофа.

Това бе чудна и прекрасна градина. В нея имаше какви ли не цветя.

– Слушай, ти напълно си се разтворила, – саркастично изсъска покритата с множество тръни бяла роза. – Защо позволяваш този груб мъж да те докосва?

– Но той разрохка земята около корените ми и ме поля с прясна вода, – възрази червената роза. – Беше толкова горещо, щях да умра от жажда.

– Тогава защо позволи с тези ужасни ножици да изреже някои от клончетата ти?

– Те ми пречеха. Не цъфтяха. Не можех да виждам слънцето.

– Майсторка си да го защитаваш и да му измисляш извинения, – присмя се бялата роза. – Чудя ти се, как позволяваш да навира мръсния си нос в теб?

Бялата пъпка с бледозелен отенък възмутено се разлюля.

– На никого не бих позволила това. Освен това е най-обикновен градинар.

– Той усеща приятният ми и изискан аромат. Освен това носът му не е мръсен, а леко изцапан с пръст. Ръцете му съвсем не са груби, а силни и нежни. Колко съжалявам, когато го набода с тръните си….. Той е толкова мил, грижи се за нас …. мисля дори, че ни обича.

– Ти прекали, – гневно реагира бялата пъпка. – Какъв пример даваш на останалите цветя. Неговите действия са заплаха за нас.

– Не мога да го коря. Всяка сутрин върху всеки мой цвят блести огърлица от капчици роса. Цял ден около мен пърхат разноцветни пеперуди. Чувствам се защитена от силните ветрове и горещите дни, от нахалните бурени и студените нощи. Той се грижи за нас.

Веднъж един мъж извика към градинаря:

– Добри, дай ми една роза.

– О, той има нужда от нас, – развълнуваха се цветята.

– Каква роза искаш? – попита градинарят.

– Колко красиви цветя имаш, – зарадва се мъжът. – Много от тях така са се разтворили, сякаш ще се разпаднат. Виж тази ….. каква красавица е.

– Нека разцъфналите рози останат да ухаят в градината, – помоли градинарят.

– Какво да се прави, – вдигна ръце мъжът, – синът ми се нуждае от хербарий. – Я по-добре ми отрежи тази бяла пъпка ….

Банко бе добър градинар. Всяко стръкче в градината му усещаше неговото присъствие и му се радваше.

Той пееше, когато работеше и всяко омърлушено растение надигаше глава и се преборваше с вредителите, които го бяха нападнали.

Банко плевеше и поливаше. Радваше се на всеки стрък пробил земята. Окриляше го с нежност. Той укрепваше и растеше нагоре.

Един ден добрият градинар забеляза, че един трънлив храст е започнал да линее.

Много от клонките му бяха увиснали, а по тях листата бяха загубили зеления си цвят. Тя бяха станали не кафеникави, а направо черни. Докоснеш ли ги, веднага се разпадаха.

Банко се приближи към храста и започна да му говори:

– Приятелю, от какво си се уплашил? Не трябва да се страхуваш от нищо. Твоите клонки не се нуждаят от нищо. Нима силната ми любов към теб, не е достатъчна за твоята защита.

И трънливия храст го послуша. От благодарност той даде семена, от които израснаха храсти без тръни.

Веднъж попитаха Банко:
– Как успяваш да съживяваш и променяш растенията в твоята градина?

– С любов, – простичко отговори той.