Плодът киви бил получен в началото на 20 век от новозеландския градинар Александър Елисън от китайската  дървовидна лиана Актинидия. Той оправдал всички надежди на своя създател и днес този плод помага на хората в борбата им с много болести.
Първото название на този плод е „китайско цариградско грозде“, но когато новозеландците решили да експортират киви в САЩ,,  това название не било приемливо, заради бушуващата Студена война и високите данъци върху плода. Находчивите търговци решили да го преименуват на „киви“.
Днес киви се отглежда в Нова Зеландия, Франция, Италия, САЩ, Чили, Китай и други страни с топъл климат. Дори се експериментира отглеждането на киви в Кавказ.
Узрелите плодове от киви имат овална форма. Покрити са от кафява кожица с фин пух. Месото на плода е ярко смарагдово с множество черни семенца, които заобикалят светло-зелена сърцевина. Плодът от киви тежи 100 грама, а миризмата му е комплект от аромати на ягода, лимон и банан. Неузрелите плодове са твърди на пипане и узряват в течение на няколко дни.
Киви се използва при лечението на стомаха и червата, както и да снижава нервната възбудимост. Съдържа много калий, за това го препоръчват при лечение на тромбози, хипертония и други сърдечно-съдови заболявания.
Плодът от киви нормализира работата на стомаха, отслабва симптомите на недостиг на йод, има антиоксидантно и антимикробно действие. В допълнение този плод има антитуморни свойства, подобрява усвояването на протеините, допринася за бързото възстановяване на физическите сили и повишава работоспособността.
Киви опъва, овлажнява и подмладява кожата, възтановява тонуса и еластичността ѝ, почиства порите и изглажда бръчките. За това се използва за приготвяне на кремове в козметиката.
Доказано е, че ако се яде по 3 киви на ден, след 4 седмици холестерола в кръвта ви ще намалее с 15%, а вероятността за образуване на кръвни съсиреци намалява с 18%.

Един човек живеещ на края на пустинята, посадил в градината си розов храст, който изобщо не цъфтял. Дълго чакал стопанина, но храста така и не цъфнал. И тогава човекът попитал розовия храст:
– Защо не цъфтиш?
– Защо да цъфтя?- удивено попитал храста. – А и защо трябва да цъфтя? Погледни наоколо никой не цъфти, Те са като мен камилски тръни и не цъфтят.
– Но ти не си трън.
– Как да не съм? Аз съм такъв, каквито са и те. Върху мен също има тръни, – отговорил храста.
– Не, ти си розов храст и трябва да цъфтиш, – не се отказвал градинаря.
По много начини човекът се опитвал  да убеди храста, че трябва да цъфти. Показвал му в енциклопедията рози и камилски тръни, доказвал му , че между тях съществува разлика, но нищо не помогнало.
Градинарят нямал повече сили и търпение да убеди храста, за това решил да си купи друг розов храст. Така в градината се появил още един розов храст.
– А, ето още един камилски трън като мен, – казал си първият розов храст. – Сега ще има с кого да си говоря, защото другите камилски тръни са далече и с тях не мога да общувам.
Двата храста бързо се сприятелили. Те си говорили много. Новодошлия разбрал, че приятелят му по някакъв много странен начин е възприел себе си за камилски трън, но въпреки абсурдното му твърдение не спорил с него.
Скоро пролетта дошла, а след нея и лятото. Новият храст цъфнал. Храстът, който се считал за камилски трън се удивил. Той не очаквал такова нещо. Но цветовете на приятелят му били толкова красиви, че стария храст ахнал и на неговите издънки се появили сълзи. При вида на тази красота сърцето му се изпълнило с радост.  Опиянен от нея той разцъфтял.

Страни традиции съществували във Вавилон. Например тази, че вавилонския цар трябвало непременно да се отчита пред народа за делата си. Е, нали и нашите управници днес са длъжни да правят това. Дали го правят и по какъв начин става това е вече друг въпрос.Желанието за отчетност се е запазило, но отчетността май е закъсала. Нека продължим с Вавилон, има доста неща, от които бихме могли да се поучим и приложим в живота.
Според вавилонските летописи първата работа на царя била, народа му да не гладува. Е, де да беше първостепена задача това и за нашите държавни глави! За сега май ще си останем, относно това, в света на мечтите.
Във Вавилон имало и други интересни порядки. Всяка година царят се подлагал на една унизителна процедура. В един ден от годината той бил длъжен да обикаля града, като през това време хората можели да го ругаят, плюят, обливат с вода и какво ли още не. Но това изглежда  били малко, защото в този ден царя се отричал от властта си и я предавал на някой от простолюдието.
Една година се случила доста куриозна ситуация. Царя избрал за свои заместник градинаря си, но по време на ядене се задавил и умрял. След смъртта му останал да управлява градинаря.
Като си помисля само, днес на ляво и на дясно оплюваме този или онзи, но за промяна само мечтаем. Може би трябва усилие и от двете страни, за да видим някакъв резултат. Нужно е, не само да се надяваме, но и да действаме.