Във високосната 1868 г. на 29 февруари Росини за последен път празнувал своя рожден ден.

В неговия парижки апартамент бил организиран  грандиозен празник.

Някой от гостите го попитал:

– На колко години ставате,маестро?

– Нима може да ги запомни човек? Годините са като жените. Забелязваш ги, само когато ти изневерят ….

Вестник „Неделя“ е започнал да излиза от 6 март 1866 г. и просъществувал 35 години.

През 1972 г. във вестника била присъдена награда „за най-добра миниатюра на годината“.

Миниатюрата принадлежала на Михаил Трейстер.

Тя гласяла:

„Зоологическата градина е единственото място, където животните могат да ни видят, без да рискуват живота си“.

Попитали една не много стара жена:

– На колко години сте?

– Доста са изминали, а съм по-стара от някои мои роднини шестстотин пъти.

Нима е възможно това?

Не напразно е зададена тази загадка. Помислете добре и ще се досетите сами за отговора.
Мога да ви кажа, че става дума за месеци, а не за години или дни.

Измъчихте ли се?

Отговор:

Това е напълно възможно. Тази жена има внук, който се е родил преди един месец, а тя е на 50 години – 50 Х 12 = 600.

Когато Алябиев научил, че благодарение на царска заповед, той трябва да замине за Сибир и да живее в град Тоболск, въпреки трагичното си положение, се разсмял.

– Какво толкова ви разсмя, господине? – с недоумение се поинтересувал чиновникът. – В Сибир ще ви научат да се държите по-сериозно.

– Това е малко вероятно, – казал Алябиев. – В Тоболск съм прекарал най-хубавите години от живота си, детството и юношеството си. Та нали баща ми е бил губернатор на Тоболск.

Николай и Марта мълчаливо седяха един до друг на пейката. Николай беше още младеж, буен и неспокоен. Марта бе дребна старица, винаги въздържана и спокойна. По лицето ѝ човек трудно можеше някога да види безпокойство.

– Да, знам какво си мислиш Ники, – каза Марта. – Успя да ме убедиш, че за мен има още надежда в този живот, но все пак аз съм стара. Наистина бих искала да постигна нещо макар и съвсем мъничко. Чудесно би било да остава съвсем незабележима, макар и малка следа в света.

Лицето ѝ се озари от една тиха и кротка усмивка.

Николай погледна Марта внимателно.

– Не мога да се съглася с вас.

Марта ококори очи:

– Какво лошо казах този път?

Николай въздъхна и поклати глава.

– Как си я представяте тази „съвсем незабележима следа“?

– Какво неправилно има в това? – Марта все още не разбираше какво иска да ѝ каже младежът. – Навярно мога да оставя следа, някаква съвсем мъничка.

Николай най-накрая обясни:

– Моля да ме извините за грубостта, но до сега не съм видял човек в живота си, да оставя „малка“ или „незабележима“ следа. Това изобщо не е възможно. Щом сте решили да оставите следа в света, тя ще бъде голяма….

Заинтригувана Марта каза:

– Не разбирам точно какво имаш предвид?

– Вярно е, че хората не виждат и не разбират следата, която остават в живота си. Други, като вас, си въобразяват, че ползата от делата им е незначителна.

Марта бе притихнала, за нея това бе някакво ново пробуждане.

– Всяко действие, – продължи Николай, – което човек извършва или възнамерява да направи, води до определени последствия в бъдещето.

Тя бе напълно съгласна с това. Аборта на снаха ѝ доведе до това, че семейството им остана без деца, въпреки всички лекарства и програми през, които бяха минали. Една грешка в младостта, а толкова болезнен отклик в бъдещето. И само това да беше…..

Но тя можеше да направи нещо за хората нищо, че годините ѝ не бяха малко. Една усмивка, подкрепа и съвет даден точно на време, съвсем не бяха „незабележима“ следа. Сега Марта ясно осъзнаваше това.