Настанаха тежки години. Петър не бе мързелив, но парите не стигаха и той взе заем. В началото насмогваше да го изплати, но остана без работа и нещата се влошиха.

– Е, имам приятели, – каза си той, – не вярвам да ме оставят в беда.

Отиде при Крум и му разказа за неволите си. Приятелят му го изгледа недоволно и гордо отвърна:

– Аз вече не съм ти приятел. Сега имам други, те са по-важни за мен. Ето ти един лев. Сега не мога да ти дам повече.

Петър наведе тъжно глава и се упъти към Добромир, с нова надежда.

Когато двамата се срещнаха той му каза:

– Приятелю, знаеш, че винаги съм те ценял и съм държал на нашата дружба, но сега съм в беда. Помогни ми!

– Днес съм много зает, – каза важно Добромир, – сега съвсем не ми е до тебе. Всичко което мога да направя за теб е да те посъветвам, друг път да не теглиш заеми.

Петър отпусна безпомощно ръце, обърна се и си тръгна. Бе огорчен и сърцето му безпомощно пърхаше.

Изведнъж се сети за Спас. Той не му обръщаше много внимание, но се числеше към неговите приятели.

– Едва ли ще ми помогне, – каза си Петър. – Той има много деца. От къде ще вземе, за да ми даде?! Но поне ще ида да му се оплача, той винаги ме е изслушвал и ми е давал добри съвети.

Когато почука на вратата на Спас, Петър не смееше глава да повдигне. Бе съкрушен и отчаян.

– Какво се е случили с теб? – попита Спас, когато отвори и вида приятеля си.

– Не смея и уста да отворя пред теб, за да разкажа мъката си. Малко внимание ти обръщах, но ме сполетя голяма беда и вече няма към кого да се обърна за помощ.

– Аз те уважавам като мой приятел, – усмихна се Спас. – Не се безпокой, ще ти помогна.

Как мислите, кой от тримата се оказа истински приятел?

Бяха се събрали. Вълнуваха се. Обсъждаше се важна тема: „Как да не губим времето си“.

Първа поиска да се изкаже Годината:

– Във времето, когато съм аз, възникват много проблеми. Това не е само при мен, но се наблюдава в изминалите, а се очаква и през следващите години….. В заключение ще кажа, че трябва да се цени всяка секунда.

След това се изправи Денят.

– Съгласен с това, което каза Годината. Няма да да повтарям основните положения, само ще наблегна, че всяка секунда е важна.

Часът бе много кратък:

– Да, съгласен съм с предишните две изказвания.

Но минутата все пак успя да напомни:

– Трябва да се закриляме и пестим всяка секунда.

Накрая бе дадена думата и на самата Секунда:

– Трябва да запазим ….. – и приключи

Не успяха да запазят секундата. Явно само с говорене не се оправят нещата.

Виктор Вознесенски бе против религията, църквата и всякакъв вид проявление на християнството. Често тръбеше около себе си:

– Аз съм атеист.

Един ден Виктор прочете в местния вестник статия на някой си Петър Христов. В нея бе посочено какво Христос е направил за нас хората. Той възмутено хвърли вестника и отиде в редакцията, където го издаваха.

– Кой е този Петър, чиято статия сте позволили да се отпечата във вестника? Колко ви платиха за това? – кресна разгорещено Вознесенски на редактора на вестника.

– Това е пастирът на местната църква и той нищо не ми е плащал. Просто ме помоли във вестника да отпечатаме статията му. Ако имате някакви възражение относно това, напишете опровержение и ще го публикуваме.

– С този пастир сам ще се заема, – гневно скръцна със зъби Виктор и напускайки стаята, силно тръшна вратата.

Вознесенски изобщо не се забави със заканата си. Отиде в църквата и попита:

– Къде мога да намеря Петър Христов?

– Аз съм, – кротко се отзова човекът срещу него. – Мога ли с нещо да ви помогна?

Вознесенски сърдито изгледа Петър и възмутено попита:

– Вие ли сте написали във вестника статия, в която се опитвате да докажете, че всеки атеист е луд?

– Да! А не е ли так? – попита спокойно, но предизвикателно Петър. – А всъщност, вие кой сте?

– Аз а …аз … – яд клокочеше в гласа на Виктор,  – двадесет години от живота си съм по посветил да докажа, че няма Бог.

– Хм …. вижте, а нима това не е лудост.  Да пропилеете толкова години, за да докажете това, което го няма!?

Беше трудна година. Не се знаеше кога щяха да настанат по-добри времена, но имаше хора, които не преставаха да се надяват.

Симон Петков бе фотограф. Предстоеше му скоро да постъпи в едно фотоателие, но от там му искаха да представи най-хубавите си снимки.

Той желаеше да представи само една снимка, но тя да предава усещането за пълнота и то в това време, когато хората се чувстваха напълно празни и опустошени.

– Коя да бъде? – питаше се Симон

От купа фотографии, той извади една, която му бе любима. На нея имаше един дядо с голяма брада. Старецът седеше на една маса с наведена глава, а ръцете му бяха събрани за молитва. Близо до него лежаха книга, очила, купичка с каша, един хляб и малък нож.

– Дааа …… – Симон се загледа още по-внимателно във снимката. – Тук нищо не липсва. ….Това е изразът на един пълноценен живот.

Симон закрачи из стаята в ръка със снимката и продължи да разсъждава на глас:

– Този човек живее с благодарност в сърцето си, независимо от обстоятелствата. Това е живот в пълнота. Колко глупаво е да приравняваме многото материални неща, които притежаваме, с такъв живот.

Симон бе стигнал до едно по-дълбоко разбиране по този въпрос:

– Пълнотата на един човешки живот не се измерва с пари или имоти, а по-скоро със сърце, ум и душа изпълнени с благодарност. Живеещите така се наслаждават на прекрасни отношенията с Бога. И като се замисля по-сериозно осъзнавам, че това е възможно за всеки човек.

А какво щеше да представи утре във фотоателието?!

Симон бе вече твърдо решил:

– Това е най-добрата ми фотография. Тя изразява точно това, което исках – живот в пълнота.

В стаята се усещаше напрежение. Евдокия очакваше посещение. В дома ѝ щеше да дойде родният ѝ баща Сотир Паунов.

Годините бяха посребрили косите му, но за нея той си оставаше най-прекрасния татко. За това нервно и припряно започна да почиства и оправя къщата.

Купи цветя и ги сложи в стаята. Искаше ѝ се всичко да изглежда прекрасно.

– Дали обстановката ще бъде привлекателна, удобна и приятно за окото му? – притеснено сбърчи вежди тя. – На него му се нрави красивото. Толкова много искам да му доставя удоволствие.

Изведнъж Евдокия тръсна глава и се засмя.

– Ако се чувствам така за краткото посещение на земният си баща, колко повече грижи трябва да полагам за дома си всеки ден, където обитава Небесният Отец?!

Евдокия признаваше не веднъж, че не е добра домакиня, но мисълта, че нейната къща е Негова, я мотивираше да я поддържа чиста и подредена.

Тя не бе дизайнер, нито притежаваше някакви изключителни вещи, за да направи стаите да изглеждат страхотно, но се възползва от всичко, с което разполагаше, най-вече време, сили, енергия и бюджет.

Младата жена се завъртя няколко пъти в хола във вихрен танц и възкликна възторжено:

– Искам всички, които посетят моя дом, да разберат, че Господ е тук.

Реалността на Неговото присъствие щеше да се открива не само от привлекателността на външния облик, но и с качеството на вътрешната атмосфера, в която преливаха топлина и любов.