Денят се очертаваше скучен и бездеен.

– Какво може да прави човек в такова горещо време, особено ако си на 78 години? – зададе си въпрос Елена.

Погледа ѝ бе привлечен от две тинейджърки. Те оживено размахваха ръце и се усмихваха глупаво една на друга.

Елена ги приближи, засмя се притеснено и попита:

– Извинете, май ви прекъснах. Като остарее човек бърка и се намесва, където не му е работата. За какво си говорехте?

– За брака, – отговори Ана.

– О, – възкликна Елен, сякаш ставаше въпрос за нещо, което я интересуваше много.

Юлия за да охлади ентусиазмът ѝ а попита:

– Как се казва вашият мъж ви? От колко години сте женени?

Елена сбърчи нос и започна да пресмята, накрая заяви:

– С Крум сме били женени винаги. Така се случва като остарееш. Изчезва времето, преди другият да го е имало.

– Това много ми харесва, – призна си Юлия. – Как се справяте? Живели сте толкова дълго заедно….

– Борим се …. – повдигна вежди Елена.

– Не звучи никак романтично, – намръщи се Ана.

Елена им намигна хитро:

– Трябва да се изслушвате. Е, не през цялото време, защото тогава трудно ще си прощавате.

– С Ана умеем да се сдобряваме, – заклати глава Юлия. – Понякога се караме нарочно. Уф, …….. вече и аз не знам.

Елена погледна брачната си халка и замислено отбеляза:

– След като се влюбихме с Крум се уговорихме как да се караме. Той каза, че първоначалното влюбване приключва и хората започват да се карат. Това става независимо дали искат или не. Тогава решихме, че колкото и да сме ядосани, няма да казваме нещо, с което бихме наранили другия. И няма да спорим с цел непременно да спечелим, защото след това нито един брак не оцелява.

– И всичко това ви е помогнало? – попита Юлия.

– Не знам, – призна си Елена.

– Как така? – Ана ококори очи.

– Влюбването ни така и не приключи, – Елена виновно наведе глава.

След всичко казано, Ана и Юлия не можеха, да не харесат Елена.

Христина бе добра жена, в истинския смисъл на думата. Не подминаваше паднал, онеправдан, тъжен, лишен от средства и любов човек.

Тя си имаше едно любопитно синче Данчо, което не я оставяше нито за миг свободна. Въпросите му се изливаха като неспирен поток, готов да я погълне.

Една вечер Данчо се въртеше неспокойно и накрая попита майка си:

– Как можеш да издържаш да седиш до умиращи хора в последните им часове, без да можеш да ги спасиш?

Майка му го погали по главата и му зададе следния въпрос:

– Ако трябва да изядеш някое голямо животно, как го правиш?

Данчо бе чувал тази шега не веднъж, затова бързо отговори:

– Малко по малко.

Майка му се засмя и добави:

– Не можем да променим света, нито хората в него. Действаме малко по малко и постигаме нещо, когато е възможно. Даваме всичко от себе си.

– А ако не успеем? – уплашено попита Данчо.

– Втълпяваме си, че сме направили достатъчно – въздъхна Христина, – Така живеем с неуспехите си без да се удавим.

Наталия често пишеше в сайта за запознанства. Искаше да си намери стабилен мъж, на когото да разчита във всичко.

Един ден попадна на доста интересен човек. Той сякаш четеше мислите ѝ. Обичаше всичко, което и на нея се нравеше.

И тя си каза:

– Сигурно е той. Най-после го намерих.

Двамата си уговориха среща в един доста луксозен ресторант.

Когато се настаниха на маса там, Стойчо започна да се облива в сълзи, показвайки ѝ снимка на бившата си приятелка.

– Не можахме да се съберем. Заболя от рак и почина.

Наталия прояви съчувствия към мъжа.

Внезапно ….. Стойчо пребледня и се втурна бързо към тоалетната.

Когато Наталия се обърна забеляза непозната жена, която враждебно се взираше към масата, на която седеше.

– Странно, – каза си тя, – сякаш съм виждала това лице някъде.

Рязко се обърна и погледна снимката, която бе останала на масата.

Точното копие на бившата на Стойчо приятелка починала от рак стоеше срещу Наталия.

– И вас ли е излъгал със сърцераздирателната си история, – попита „възкръсналата“.

– Показа ми ваша снимка, – Наталия смутено посочи с ръка към масата – и ми каза, че това е бившата му приятелка, която е починала от рак.

– Не съм никаква бивша, – намръщи се непознатата, – освен това сме женени със Стойчо и имаме две деца.

– Извинете, – Наталия се почувства неловко.

– Всеки път, когато ми се обажда, че ще работи извънредно, – тъжно се усмихна жената, – се среща със различни жени и ги прилъгва със сълзливата си история на починала от рак приятелка.

Наталия бе като попарена. Тя стана, остави пари на масата и си тръгна.

Преди да излезе навън, тя чу скандалът, който се разразяваше зад гърба ѝ.

– Да се надаваме, – усмихна се Наталия, – че възкръсналата възлюбена ще вкара малко мозък в главата на неверния си съпруг.

Шутът седеше в ъгъла и пишеше нещо на един голям лист. Царя го видя и попита:

– Какво пишеш там?

– О, царю, правя списък на всички глупаци, които съм срещал в живота си.

Шута се засмя, преметна се през глава без да изпуска листа и това, с което пишеше и добави:

– Сега ще запиша и твоето име.

– Как смееш…., – царят скокна и освирепя.

– Но вие дадохте цял чувал злато на съвсем непознат мъж, – облиза се шута.

– Той каза, че е бижутер и обеща да ни донесе оттатък пределите на моето царство много диаманти.

– Ха-ха-ха, – запревива се шутът от смях, – по-голяма глупост не би могъл да направиш.

– Как ….- царя се задави в яростта си.

Ръцете на владетеля се свиха и той показа на шута, как ще му извие врата.

– Повече няма да видим този бижутер, – съвсем невинно каза шутът. – Твоите златни монети ще заплачат за теб.

– Ами ако той се окаже честен човек и се върне с обещаното? – попита царят.

– Тогава аз ще изтрия твоето име, царю и ще запиша неговото.

Всички отдавна спяха, но не и Диди. Навела глава под малката нощна лампа, тя се опитваше да прегледа голяма купчина документи.

Утре ѝ предстоеше важна презентация. Трябваше на всяка цена да успее.

Изведнъж тя усети как кръвта запулсира в слепоочията ѝ. Главоболието обхвана цялата ѝ глава. Зрението ѝ се замъгли.

Не стига, че настроението и бе подтиснато, а мислите ѝ изпълнени с чувство за пълно поражения я обсебваха непрекъснато, ами сега и това.

Диди загуби самообладание. За да не откачи нацяло започна да събира смачканите бисквити, които кой знае как вместо в кошчето, се бяха разпръснали на дивана, килима и върху масата.

– Не мога повече така, – тихо зашепна Диди. – Не издържам …..

Разплака се. Усети разочарование и гняв в сърцето си.

И започна да вика:

– О, Боже, помогни ми, моля Те помогни ми …

Диди бе много натоварена. Имаше четири малки деца. Най-голямото бе едва на шест години. Тя учеше задочно. Освен това развиваше и свой малък бизнес. От време на време работеше по заместване като медицинска сестра. Пишеше статии …

Бе толкова заета, че едва можеше да си поеме дъх. Често се случваше да изпадне в поредния лек срив.

– Господи, помогни ми разумно да разпределям времето си, – продължаваше да се моли тя. – Подкрепи ме, за да мога да се отдръпна от разпадащите се мигове в откаченото ми ежедневие.

Бог проговори в сърцето ѝ:

– Твоята заетост е твоето благословение. Всичко, което успяваш да направиш през деня е прекрасен подарък за теб.

Тя бе набрала инерция и започна да негодува:

– Децата ми са, за да унищожат всичко, което съм подредила. Аз чистя, а те съсипват…….

Всяка бъркотия, колкото и неприятна, бе конкретно отражение на живота ѝ.

– Виж, разпръснатите парчета от бисквити, говори, че имаш здрави деца, – прошепна ѝ Бог. – В бизнеса ти екипа се разраства, нарастват клиентите ти, натоварването е голямо, но това е една чудесна възможност да осигуриш семейството си по-добре.

– Всичко изглежда трудно, но ще се справя, – усмихна се Диди. – Уморена съм и понякога неудовлетворена, но само в Теб , Боже, мога да намеря мир ….. Благодаря ти, Господи за изобилния живот, който си ми дал.