Отказвам да приема свят, в който хората се бият и предават едни други заради пари. Ако има хора, които правят така, трябва да се отлъчат и поведението им да не се приема за логично.
Общество, в което насилието заради пари е приемливо и понятно, не може дълго да просъществува.
Най-големият грях на поклонниците на парите е хвърлянето пари на вятъра.
Привържениците на златния телец редовно четат новостите за покупка на яхта стойността, на която е малък град или автомобил за 2 милиона долара. Но пускането на свободни хиляда пъти по-малка сума за нуждаещите се, ще съсипе тяхното виждане за света и размие ценностния им фундамент.
Фундамент изграден от лъжливи ценности, който определя нездрави социални норми, оправдава присвояването и злоупотребите с пари.
Има една древна поговорка: „Робът не иска да бъде свободен, той иска да имат свои роби“. Оставайки роб на парите, не можеш да станеш господар на живота си.

Един ковач разказваше:
– Когато закалявам стоманата, първо я поставям в огъня, а след това я прекарвам под чука, накрая я заливам със студена вода. Едва тогава мога да кажа дали е годна. Може ли да се закали и да се разбие на парчета за обработка. Ако стоманата не се поддава на обработка, аз я изхвърлям в задния двор и я използвам за други по- маловажни цели.
Така е и в нашият християнски живот. Ние всички преминаваме през училището на Божествената обработка, училището на изпитанията и скърбите.
Скърбите са Божият вятър, който ни приближава към Бога. Вятърът се носи над морета, но когато срещне клони или нежните струни на еолийска арфа, чуваме песни изпълнени с красота и сила. Така и нашето сърце в дни на скръб и тъга придобива своя певчески глас.
Погледнете какво прави лекарят с болния. Дава му горчива хапове, а понякога реже и изгаря поразеното място. Той му причинява болка, но без нея не може да се излекува раната.
Така и Бог е лекар на нашите души. Виждайки нашите гниещи духовни рани, прилага подобаващо лечение. Той изгаря несгодите, реже случайно появилите се скърби и пои мъката с плач. Това прави не, за да ни погуби, но да ни изцели. Не да ни убие, а да ни съживи и възстанови.
Скърбите се явяват благословен очистителен огън. Когато ни шлифова, Бог използва остри инструменти, които ни причиняват болка. Но резултата си заслужава да я изтърпим.

Тя беше от многобройните работнички, които  по цял ден на тънките си крачета събираха храна за мравуняка. Всяко малко парченце бе неоценимо лакомство през студените зимни дни, когато наоколо всичко ще бъде бяло, а вятърът безпощадно ще фучи, опитвайки се да обърка и заблуди всяко непредпазливо подало се насекомо.

Слънцето препичаше изобилно, но мравката бързаше. Други и бяха казали, че на близо има нива. Тя беше скоро ожъната, но от класовете се бяха отронили не едно и две зърна.

Малко зрънце се спотайваше между стърнищата. То се отрони от един клас, защото искаше да избяга. Бе слушало не един път приказки, че класовете ги отнасят заедно със зърната, след това ги отделят едни от други, а зърната мелели на брашно, от който месят пухкав бял хляб. Бе чуло, че някои от класовете се ронели още на нивата и така не всички зърна отивали в мелницата. Тогава то полюбопитствува:

– А какво става с тези, които остават на нивата?

– О, те загиват затрупани от земята под снежната пелена на снега!

Сърцето на малкото зрънце се сви от болка и мъка. Някъде от страни се обади един стар трън:

– Те умират, но от тях израстват нови класове пълни със зърна.

– Колко е хубаво това!

И зрънцето се замечта. Видя се в непрогледния мрак на черната земя. Заспа затрупано под завивката на пухкавия сняг и след време се събуди. То беше нежно стръкче протягащо ръст нагоре. Мина време и в него зашумяха безброй гласчета. Това бяха малките зрънца.

А сега лежеше на голата земя и си мислеше дали ще се сбъдне всичко, което бе видяло.

Мравката радостно опря крака в нивата и си каза:

– Най-после стигнах! Ще си почина малко и ще го намеря….зрънцето за моя мравуняк.

Докато си почиваше погледа й бе прикован от зрънцето, което лежеше близо до нея. Радост изпълни сърцето й.

– Какво ще правиш с мен? – попита зрънцето.

– Ще те занеса в мравуняка, а там ще послужиш за храна през зимата, – отговори мравката.

Едри сълзи закапаха от очите на зрънцето.

– Моля те, покажи ми милост. Ако се изпълни най-голямото ми желание, ще се върна при теб не само, а със сто такива като мен.

Така и стана.

Есента с мощна крачка нахлу в ежедневието ни. Вятърът по цял ден гони и събира намръщени сиви облаци, готови всеки миг да се сбият. А стане ли това хвърчат искри, раздиращи небето и се изливат потоци сълзи от не успелите да се наложат в боя.
Листата постепенно се отказват от пъстрата си премяна и навличат нови жълти, червени и кафяви роби, навяващи тиха тъга по отминалото буйно лято.
Учителят по рисуване крачеше по мокрия паваж и поглъщаше всеки нюанс на промяната наоколо. Така в него се зароди желание да прикани днес учениците да нарисуват есента, такава каквато я виждат. Той ускори крачка и радостно влезе в клас.
Думите му бяха изпълнени с нежността и омаята, изпълнили сърцето му от докосването на есента. Учениците наведоха глави, съсредоточиха се в белите листове пред тях, а след минута десетки ръце отразяваха с четки и бои новото чудо сътворено в природата, наречено есен.
Едно момче тихо седеше на последния чин. То дълго време не посягаше към боите и четката, а съзерцаваше главите на съучениците си. Изведнъж нервно взе четката и с плавни движения, започна навярно да изписва нещо красиво с цветовете пред него.
В края на урока, то подаде рисунката на учителя, а там „подутинки“, приличащи на тракийски гробници, се мъдреха на фона на залязващото слънце с имената на всичките му съученици.

Тя беше нежно късче хартия. Когато вятърът нежно я докоснеше, тя пърхаше щастлива от оказаното й внимание.

Един ден откри, че някой я бе покрил с тъмни чертички и завъртулки. Това бяха букви изписани с мастило.

Изведнъж се разстрои и започна да се оплаква:

– Кой ме е нацапал? Как е посмял да ме докосне и така да ме загрози?

Горката, тя не разбираше, че това „загрозяване“ ще я запази от унищожаване.

Хартията се пази единствено заради ценността на думите върху нея.