За всекиго по нещо

Рени и Спас седнаха един срещу друг на фотьойлите в притихналата вечер.

Тя наведе глава, криейки сълзите си. Не желаеше да изглежда слаба в очите на мъжа си и не само в неговите.

Рени се чувстваше като акробат, който е полетял високо над земята, без да има обезопасителна мрежа под себе си.

Насред обзелия ужас тя чу тих и нежен глас:

– Рени, не се страхувай, под тебе има мрежа.

– Каква мрежа? – попита объркано тя.

– Това е Евангелието, – уточни Гласът. – Исус Христос умря за теб. Ти си много обичана, за това можеш да си позволиш да бъдеш слаба. Не е нужно да доказваш нищо повече.

Илюзиите на Рени за добър и любящ християнин се срутиха за миг в нея.

Тя искаше да се промени, но трябваше доста да се порови под това, което се криеше под повърхността на живота ѝ.

Нужно бе да се раздели с желанието да се отбранява, критикарския дух, стремежа да бъде винаги права и да се пребори със страховете си, че е уязвима и слаба, търсейки хорското одобрение.

Да признае своите грешки и слабости за Рени бе убийствено.

Понякога е необходимо да се изправим пред неща, които трябва да умъртвим в нас. Това е единствения начин да ходим в свободата истината и любовта на Христос.

Вечерта бе прохладна. Хората бяха насядали край огъня, а бай Атанас разказваше поредната си история:

– Ранните индианци са били едни от най-добрите ловци. Те имали търпение, мъдрост, много добре познавали природата и уважавали своето мястото в нея.

– Интересно как са ловували? – прекъсна разказа нетърпеливия Асен.

– Когато ловували биволи в Големите равнини, – продължи да разказва бай Атанас, – ловците се покривали с биволски кожи и внимателно се приближавали до стадото, на практика били незабележими. С лекота и умение ловците убивали десетки биволи.

– А другите не са ли ги усетили? – попита Румен.

– Ей, много бързате, – засмя се бай Атанас. – Когато стадото най-накрая разбирало, че има атаката, биволите започвали да се блъскат, но по това време ловците се били оттеглили на безопасно място. След като стадото напуснело терена, ловци се връщали, за да приберат убитото си.

– Брей, – възхити се Тошо, – колко ловки и мъдри са били.

– Днес имаме дума за този вид инфилтрация и се нарича десенсибилизация, – додаде наперено Теодор.

– Ти се с твоите завъртяни думи, – скастри го Румен. – Не можеш ли да го кажеш по-ясно?

– Когато хората са чувствителни към нещо, – започна да обяснява Теодор, – те остро осъзнават какво се случва около тях физически, емоционално, умствено и духовно. Следователно, когато загубим чувствителност, ние ставаме тъпи към това, което някога е привлякло вниманието ни.

Огънят догаряше, но никой не хвърля дърво в него. Всеки се бе умълчал и вглъбил в себе си.

Вероятно днес много от нас могат да бъдат хванати да дремят, без да обръщат внимание на звънците и свирките около нас.

Живеем в общество, в което сме заобиколени от гордост, завист, измама, разделение, егоизъм и много други злини.

Като Божи народ ние сме призовани да бъдем нащрек. Нека днес е нашият зов за събуждане.

Тенеси отвърна на удара и в крайна сметка изравни мача през четвъртата четвърт благодарение на тандема на Стив и Еди.

Но с оставащи по-малко от две минути, Титаните си върнаха преднината след игра с тъчдаун от 73 ярда на Кърт, който насочи топката към Айзък.

В последвалата атака Макнейр методично насочва нападението на Титаните. Всичко се сведе до едно последно разиграване от линията на 10 ярда.

Оставаха шест секунди, нямаше таймаути. Стекел даде сигнал.

Последва бърз пас към Кевин. Макнейр предаде топката перфектно в сигурните ръце на Дайсън.

След това полузащитникът Рамс направи гмуркане. Това изведе Дайсън напред и той веднага се опита да вдигне топката през голлинията….

Времето изтече, но на топката не достигна един ярд.

Докато противниковият отбор празнуваше победата си, Дайсън усети горчивото ужилване на поражението и се зачуди:

– Можех ли да направи повече, за да помогне на Тенеси да спечели.

В този момент на тихо размишление Бог му проговори:

– Дейсън, отборът остана на един ярд от победата тази вечер. А знаеш ли колко хора са на един ярд от вечната победа? Очаквам да отидеш и да им го кажеш.

И той го направи.

Скоро семейство на Пепо се преместиха в нов дом. Той бе съвсем близко до стария, но въпреки това трябваше да натоварят всички си неща на един камион.

Положението се усложни по-късно, поради времето на финансовите транзакции.

– Колко интересно се получи, – смееше се малкия Пепо, – между покупката и продажбата нашите неща ще останат на камиона. А ние къде ще бъдем през това време?

– Ще се настаним някъде временно, – успокои го майка му.

Те намериха стая за една вечер и там преспаха.

Вечерта Пепо сподели с майка си:

– Изненадан съм, че тук се чувствам като у дома, въпреки че не сме нито в нашия, нито в новия дом.

Майка му се усмихна:

– Така се получава, защото си с тези, които обичаш най-много – твоето семейство.

Исус е нашият постоянен спътник, нашето чувство за „дом“, независимо къде се намираме. Той е с нас в нашите настоящи беди и ни подготвя за място, където ще живеем с Него завинаги.

Въпреки несигурността и промяната, които може да изпитаме като граждани на тази земя, ние можем да живеем постоянно с Него навсякъде, всеки ден.

Михаил всяка вечер поглеждаше през прозореца и ако нямаше облаци, дълго съзерцаваше небето.

Беше лято и небето рядко се помрачаваше, а звездите грееха ярко на тъмния небосвод.

Една вечер бащата на Михаил попита:

– Мишо, с какво толкова те привлича нощното небе?

– Виждаш ли малките светлинки? – попита момчето. – Това са миниатюрни живи същества, които са седнали на купола на тъмния небосвод.

Бащата изгледа изненадано сина си. И преди да му обясни каквото и да е, Михаил възторжено продължи да споделя мислите си относно това, което толкова обичаше да наблюдава:

– А знаеш ли как разговарят тези светещи същества? – очите на Михаил сияеха.

– Как? – изненадано попита бащата.

– Заслушай се. Чуваш ли ги? Това са техните гласове…..

В прохладната нощ се долавяха песните на щурците.

Бащата се засмя. За него това бе детска фантазия.

Той успя да хване един щурец, показа го на сина си и започна да го убеждава:

– Ето това издава звуците, които чуваш. Звездите не са живи. Те представляват огромно количество сгъстена плазма и са разположени на голямо разстояние една от друга. Изглеждат малки, защото са много далеч от нас.

Михаил спря да наблюдава небето.

Той порасна и възмъжа. Натрупа и значителен житейски опит.

Но най-ценното за него си остана едно.

Разбирането, че звездите са живи и си говорят, само че ние не винаги ги чуваме и разбираме.