Бе слънчево и горещо лято, но вечерите бяха тихи и прохладни.
Слънцето вече прибира знойните си лъчи, а тъмнината бързо обгръщаше със своята черна мантия малкото селце.
Малки момичета и момчета все още огласяха улиците с крясъците си. Чуваха се подканящите викове на родителите им:
– Хайде прибирайте се! Стъмни се вече. Време е за вечеря.
Васко, Владо и Марин се втурнаха в стаята с много шум и настървение. Току що бяха видели тъмнозелен бръмбар, който разперил криле, прелетя пред тях тихо бръмчейки.
Насекомото привлечено от светлината в стаята влезе вътре, а децата след него. Бръмбарът заслепен от лампата падна по гръб и започна да рита с тънките си крака.
Чу се победоносен вик:
– Хванахме го!
Децата веднага наобиколиха насекомото и с интерес започнаха да разглежда загубилия ориентир бръмбар.
За да не избяга Владо го удари с шапката си, а Марин с дрехата си, за по-сигурно.
След това, промъкналият се тихо след момчетата, Мишо подаде една топлийка и Владо забоде бръмбара.
Насекомото бе омаломощено, но продължаваше да рита с тънките си крака. На него толкова много му се искаше да полети на воля, но …. не можеше.
Мимето се бе промъкнало в ъгъла на стаята и плачеше.
– Оставете го! – хлипаше малкото момиче. – Пощадете го! Не бъдете толкова жестоки. Знаете ли колко го боли?
От къде можеха да знаят? За тях това бе чужда болка.
