Семейство Павлови си имаха нов дом и то в планината. Наоколо изправяха снага иглолистни и широколистни дървета.

Всичко беше очарователно, въздухът чист, природа бе прекрасна, ….,

Един ден Димитър притича към седящите на масата, които закусваха и зашепна смутено:

– Забелязахте ли необичайно явление, което става в задния двор?

– Какво явление? – Стоян погледна строго сина си.

Той очакваше поредната шега или измислена невероятна история.

– Татко, ти можеш да не вярваш, но …, – запъна се Димитър, – нали всеки ден ме караш да пълня ведрото в задния двор с вода.

Стон кимна с глава:

– Да! И какво от това? Тежка ли ти се вижда тази работа?

– А къде отива водата, която съм налял? – намръщи се Димитър. – Мама не я е ползвала, Васка също, а доколкото знам и ти нищо не правиш с нея.

– И аз забелязах, – каза Пенка, майката на Димитър, – че сутрин ведрото е вече празно.

– Да не се е пропукало и водата да изтича? – попита Стоян.

– С Васка го огледахме внимателно, – каза Димитър, – но не намерихме отвор през, който да изтича водата.

– Интересно, – каза замислено Стоян. – Ще видим тази работа.

След закуска Стоян и Димитър поставиха камера в задния двор. Само тя можеше да разкрие тази мистерия.

На другия ден, когато бе пусната камерата, всички бяха удивени от това, което видяха записано на нея.

Първоначално на записа нищо не се случваше, но след това е появи малко кафяво мече.

– Защо животно се разхожда в задния ни двор? – попита възмутено Васка.

Мечето се наведи и пи от водата.

– Не вярвам да изпие всичката вода, – обади се Димитър.

След като се напи, мечето влезе във ведрото.

– Явни мечето си прави баня, – засмя се Стоян.

– Но то изразходва всичката вода, – възкликна Пенка.

– Е как няма да я изразходва?! – плесна с ръце Стоян. – Не виждате ли, че като се настани във ведрото, по-голямата част от водата се излива навън.

– Не му се сърдете, – застъпи се Васка за него. – Вижте колко е сладък и мил!

Ето така бе разгадана тайната на изчезващата вода от ведрото в задния двор на семейство Павлови.

А вие бихте ли се досетили веднага?

Свечеряваше се, но слабичкият млад човек прокара пръсти през дългата си коса и продължи да чете. Той седеше в овощната градина и се опитваше да проумее как Луната обикаля около Земята.
Време бе за вечеря, но той нямаше желание да се прибере. Точно тогава нещо привлече вниманието му.
Тя дълго бе чакала да настъпи този миг. Чакала бе с месеци, потънала в мълчание. Първоначално не бе по-голяма от мъничка зелена пъпка. Сега бе станала яркочервена, с размерите на юмрук. Една жива топка вода,  със захари, горчиви семки и  обвивка като восък. Най- обикновена узряла ябълка.
Хладния ветрец докосна клоните и младежа потрепна. Въздъхна и неохотно затвори книгата.
Чу се едно тихо „пук“. Крехката дръжка държала ябълката за дървото се пречупи. Откъснатата ябълката полетя надолу. Изтърколи се през шумолящите листа и леко чукна младия човек по главата.
Той се почеса по главата и се взря в Луната. Тя блестеше като лъскава сребърна монета във вечерното небе.
–  А защо Луната не пада? – запита се той, докато разсеяно дъвчеше ябълката.
Младежът си спомни за „играта с ведрото“. Той мразеше тази игра, защото за нея се изискваше голяма сила. Ведро пълно с вода така трябваше да се завърти над главата, че да не падне нито една капка от него. Това беше много трудно за него, защото той бе много слабо и дребно момче.
– Може би това, което държи водата във ведрото, държи и Луната на мястото ѝ, – промърмори тихо младият човек.
Младежът хвърли огризката. В мрака се чу само едно жално „мяу“.
Той забрави за вечерята. и се запъти към стаята си. Предстоеше му да изчисли каква трябва да бъде силата на привличане, за да не полети ябълката към космоса. После поразсъждавайки на въпроса да определи колко бързо трябва да се движи Луната, за да не падне на земята.
Навярно сте познали нашият герой. Да, това бе Исак Нютон.