Дошъл един човек при един старец и го попитал:

– Кажи ми, кой е мъдър?

– Този, който вижда бъдещето.

– А кой е силен?

– Този, който побеждава страстите си, – казал старецът.

– Кой е най богатия? – попитал човекът.

– Този, който е доволен от своя дял.

– Какво трябва да направи човек, за да запази живота си?

– Да не щади живота си за Бога.

– А, за да умре?

– За това е достатъчно да пие, да яде и да се весели.

На връщане минавайки през града, войници хванаха няколко хора и ги отведоха. По-късно ги подложиха на подробен разпит. Най-напред доведоха един добре охранен човек. Той беше набит, с бузи, висящи като на хамстер. Човекът изохка, когато един от войниците го издърпа напред, за да го претърси.
Генералът смръщил вежди, строго се обърна към арестувания:
– Защо няма в града деца?
– Господине, всички измряха, – изстена запитаният, – Епидемии и глад….
– О, я стига! Чак толкова лошо не е било! – обърна се генералът към него. – Като те гледам, ти все още си имаш голям корем. Защо всички деца са мъртви?
След като не отговори близкостоящият войник го удари през лицето…….
– Ти си бил отговорник по социалните грижи…
Отговорникът сведе глава.
– Ние, в подобни ситуации, даваме първо на децата да ядат. Те са бъдещето. Който пренебрегва децата, не заслужава да има бъдеще.
Отговорникът по социалните въпроси запелтечи:
– Не ме разбирайте погрешно. Ние се погрижихме за децата. Разбира се, че го направихме. Родителите получиха за всяко дете по една специална дажба.
– А тези специални дажби стигнаха ли до целта си? Или родителите са изяли това, което се е полагало на децата им? Отговори!
– Господине, аз …… аз не знам.
– Ти не знаеш? Ние намерихме цяла купчина от оглозгани детски кости в кухнята. Можеш ли да ми кажеш откъде са тези кокали?
Отговорникът наведе още повече глава.
– Кажи, да не би вие да сте изяли собствените си деца?
– Вие не знаете какво значи глад, – промърмори мъжът. – Когато червата ти започнат да къркорят, етиката и красотата стават лукс.
– Етика и красота? Та вие сте по-лоши и от животните, – разкрещя се генералът. – Махнете го от очите ми, преди да съм го разкъсал.

Налудувахме се до насита. Сложихме дърва в огъня. Насядахме около камината  и се разприказвахме. Отначало говорихме само за глупости и си подхвърляхме иронични забележки по един или друг повод. Говорихме за училището, тъпите даскали и неусетно стигнахме до плановете за бъдещето ни.
– Няма да чакам последните изпити, – сподели лекомислената Пепи. – Ще се омъжа по възможност най-скоро.
– Но за кого? – подметна шеговито Мартин.
Така разговорът ни се насочи към брака.
– Какви качества според вас трябва да притежава бъдещия съпруг и съпруга? – започна смело Весето.
Изведнъж всички се замислиха. Павел отговори почти веднага:
– Трябва да е вярна!
– Трябва да готви много хубава, – извика Огнян, който горкия само за ядене си мисли.
– Трябва да обича книгите и децата, – много тихо каза Станислава.
– Искам да ме обича вечно. – въздъхна замечтано Пепи.
– Искам да има здрав дух в здраво тяло и много пари в банката, – заключи Петър.
Докато обсъждахме качествата на идеалният съпруг и съвършената съпруга, Тони се люлееше на стола с обичайната си надменна усмивка. Когато дойде неговия ред заяви:
– Според мен тя трябва да танцува хубаво. Да умее да флиртува и да не ми прави сцени, ако реша да се позабавлявам с някоя друга.
– Какви идиотщини! – възмути се Павел. – Ако сега имаш такива възгледи, какво ли ще стане с теб когато остарееш?
– Ще стане още по-голям циник и егоист! – извика раздразнена Станислава.
Всички укориха Тони за възгледите му.
– Вие сте глупаци, – отсече надменно Тони. – Държите се като децата. Човек трябва да гледа на живота реалистично. Това не ви е неделно училище в църквата, повярвайте ми.
Та ние бяхме само на седемнадесет години, а после какво щеше да стане с нас.

Една истина, която не си струва да бъде отричана е, че животът е пълен с горчиви моменти, огорчения и нещастия.

Живеем до седемдесет, най-много осемдесет години, но последните десетилетия, в случай че ги достигнем, са трудни. В тях виждаме намаляване на всичките ни способности, които правят животът ни по-приятен и забавен. Струва ни много да повярваме, че не понасяме болка, далеч по-големи от тези, които сме приемали доброволно и дори сме считали за умерени. Забелязваме, че след някое огорчение, неприятност, дълбока скръб, пропиващи ежедневието, думите и действията ни, като че ли всичко това предшества деня на смъртта.

Това поведение е разбираемо, но нито е най-добро, нито смислено. Миговете на щастие са тъй редки, че трябва да се научим да ги използваме. Колкото и да не ни харесва, сигурно е, че нашето схващане за бъдещето рядко съвпада с действителността, която ще успеем да изживеем. Да помрачаваме щастието си с предположения за едно несигурно бъдеще означава да угасим оскъдните искри, които са ни дадени.

Винаги си мислим, че нашето съществуване би могло да бъде по-добро, но трудно можем да си представим колко лошо би могло да бъде.

Не изключвам твърдението, че нашите страдания служат да ни научат на нещо. Ето защо миговете на щастие представляват лукс, което ни се доставя по време на трудно обучение. Да се отказваме от него е все едно да заприличаме на каменоделец, койти се отказва от почивка, храна и възстановяване на силите си и упорито продължава да троши камъни с чука си.

Да оценяваме лошото и хубавото в живота може да бъде полезно, но е лишено от смисъл, ако служи само за помрачаване на дните, часовете и минутите на щастие. Може би сме само просяци на щастие, вместо да бъдем властелини на радостта. На кой просяк му идва на ум да хвърли в кладенец монети, получени през деня?

Може ли да се върже бъдещето? Непредвидените неща се се случват на всеки
Хора умират млади, когато животът им едва е започнал. Войни избухват неочаквано. Деца се раждат мъртви от съвсем здрави майки. Богатата реколта се проваля от неочаквана болест върху растенията… Никой не знае, какво ще му донесе утрешния ден.
Но това не бива да ни натъжава. Трябва да проявим достатъчно разум и да проумеем, че не всички желания са изпълними, някои от тях могат да ни навредят. Всичко е в ръцете на Бога.
Ако приемем това, няма да бъдем огорчени, нито озлобени от това, че животът не е такъв, какъвто сме си го представяли. Нека да го приемем такъв, какъвто е, едно приключение, пълно със загадки.