Наблюдението на същества създадени от Господа са извор на познание., от който можем да черпим без прекъсване.

От мравките научаваме да трупаме запаси за трудни моменти, от пчелите как се постига ред, от змиите невъзможността да се движим по известни следи. Мисля, че като премахнем особеностите на всеки вид има нещо, което ги обединява и това е инстинкта за самосъхранение.

У всеки у нас има нещо, което ни подтиква да живеем, което ни зове, да не даваме да бъдем отнесени от деморализацията, което ни учи, че след буря идва спокойствие.

На благословения дар вложен в нас от Създателя се дължи това, че неприятности ни нападат, но не ни унищожават. Загубата на един човек не ни обезоръжава напълно. Дори импулсът да се борим срещу смъртта на едно любимо същество не ни завлича в гроба.

Знам, че съществуват и изключения. Не малко са и тези, които не могат да устоят на жестоките превратности на съдбата.

Но нещо вътре в нас ни казва да устоим, да се вкопчим в живота със нокти и зъби, да продължим да се борим, защото още не е даден сигналът, борбата още не е свършила. Звучат последните акорди на песента, но театралното представление още не е приключило.

Само със смъртта свършват мислите, проектите, плановете, които са били в човешкото сърце, но дори и тогава, ако човек е познал Създателя си, това не е нещастие, а стъпка към едно по-добро място.

А докато дойде този преход, трябва да продължим да живеем и да го направим по най-достойния начин.

Човеците са като виното. Злите страдат и боледуват и болката и мъката превръщат в оцет една душа, която би могла да бъде приятна и сладка. Добрите също преминават през трудности и имат същия горчив опит, но също като качествените вина не се вгорчават, а с течение на годините стават все по добри.

Това премеждие се случва обикновено по време на буря, криза, революции, стачки….. Те траели толкова дълго, че накрая на хората им се изчерпва търпението. Нямат средства, дрехи, храна….с други думи най-необходимото, за да задоволят нуждите си.
– Добре де, но нали са трябвали поне нещо да ядат. С какво са се хранели? – би запитал всеки „любознателен“ човек.
– Как с какво? Хранели са се с яйца, – добродушно осведомявал някой запиталия.
– С яйца ли? Че откъде са ги вземали?
– Как откъде? Нали са се насадили на пачи яйца. Иначе от къде ще им дойде това до главата?
Някой посрещат този каламбур с укор, други мълчаливо, но положението съвсем не е розово и никой не иска да попадне в него…….

Снегът започна да се топи, а това бе желанието ни, особено след дълга и продължителна зима.
Небето се оцвети  в невиждани багри, сякаш иска да ни каже: „Пролетта дойде! Няма вече от какво да се страхувате!“
Пролет! Изглежда промяната влияе благотворно. Замислям се уплашено:
„Ами ако утре ни връхлети силна снежна буря с рекордно ниски температури,….. особено през месец март.“
Но да оставим страховете настрана и да се насладим на пролетния повей, който сладко ни нашепва: „Тя идва! Пролетта дойде!“

Четири провинции на Шри Ланка Манарагала, Манампития, Полонарува и Севанагала били облени от необичаен дъжд. 15 минути от небето се изливала червена вода. Това метеорологично явление е истинска мистерия  В Шри Ланка се наблюдава за първи път.
Теоретична причина за такава окраска може да бъде повишената киселинност на въздуха и праховата буря, която вдига във въздуха цветни частици от пясък. На територията на провинциите такива прашни бури до сега не е имало.
Подобно явление се е случило през 2001 г. на територията на индийския щат Карала. Учените са открили, че дъждовете са били оцветени в червено от спорите на местни водорасли.

Силните и ярки черти на човешкия характер лъсват като на длан най-вече в бурни и напрегнати времена.
Какво можеш да кажеш за една река, дето си тече кротко и спокойно, и тук и там по пътя си върти по някое воденично колело? Река, като река! Но ако връхлети буря в планината и водите й се понесат като луди, за тази река ще може да се разкажат много интересни неща.
Как е поваляла например вековни дървета по пътя си и ги е изтръгвала от земята с коренищата им. Как ги е носела на гърба си като клечици. Как е отнасяла мостове и е заливала цели села, като е щадила само църквите и каменните кули.
За такава буйна река могат да се разкажат какви ли не истории, а ако си тече кротко, ще спомен за воденичните камъни, който върти или ще се сетим за невестите, дето избелват прането си с хума покрай плитчините, но за тия неща струва ли да се приказва!