Радослав се чувстваше несигурен в този период от живота си. Всичко му изглеждаше рисковано и непредсказуемо.

Един ден той сподели тревожните си мисли с Михаил, възрастен мъж, който бе му давал добри съвети в живота.

След като го изслуша Михаил каза:

– Бог използва трудните сезони, за да ти разкрие нови възможности. Животът не е само това, което живеем в момента. Бог те формира през това трудно време за мечтата, която има за теб.

– От къде си сигурен в това?

– В живота си човек се сблъсква с огромен натиск и големи трудности. Това са важни моменти, които ни оформят.

– Не разбирам, защо трябва да премина през всичко това?

– Бог е добър и знае какво прави. Той е в пълен контрол на нещата.

– И какво да правя сега?

– Попитай Бог какво е предвидил за теб.

– Да, но до сега всичко, което изживявам е толкова болезнено за мен…

– Именно това Бог превръща в нещо изключително за теб. Трудните моменти играят важна роля за живота ти. Чрез тях Творецът вгражда голяма мечта, която специално е предвидил за теб.

– Нужно ли е да рискувам?

– За да не се плашиш от голямата мечта, ти е нужна смелост. Просто се довери на Бога.

– Как мога да Му се доверя?

– Знаеш, че Бог никога не греши. Няма да те остави да увиснеш безпомощно. Той никога не нарушава обещанията Си.

Радослав въздъхна и се загледа напред.

– Не се измъчвай, а виж какво прави Бог през това смутно време за теб. Забележи, как те оформя. Добрите неща идват при тези, които чакат Господа.

Деница бе много натоварена. Скоро бе станала майка и детето ѝ заангажираше почти цялото ѝ време.

Докато спеше детето ѝ тя пускаше телевизора и продължаваше да шета. Така ден след ден се пристрасти към сериалите, които буквално я всмукаха.

Дойде и второто ѝ дете, но ежедневната и програма не се промени. Натоварването ѝ стана по-голямо, но тя не се отказа от привичката да пуска телевизора.

Един ден по-големият ѝ син я попита:

– Мамо, това добро шоу ли е?

Деница трепна. Тя сякаш се събуди от дълбок сън и призна на сина си:

– Не, не е добро.

От този ден тя спря да гледа „любимите“ си сериали.

Бог чрез сина ѝ бе изрекъл думи, да привлече вниманието ѝ, за да достигне до сърцето ѝ.

Не трябва да се учудваме, когато се случват подобни неща.

Родителството е партньорство, ако го позволим. Можем да се поучим от децата си, ако сме отворени да приемаме техните мисли и думи.
Това взаимодействие между родител и дете спомага много повече да научим за нас и Исус, отколкото всичко останало.

Днес аз все още се уча от вече порасналите ми деца. Те са ми най-близките приятели. Те ме обичат и насърчават. Често ми се случва да се вслушвам в мислите и идеите им.

Бог използва тези взаимоотношения, за да ме оприличи все повече на Себе Си. Желанието ми е да стана по-добра заради моите деца.

Беше 1914 година. Ърнест Шекълтън се готвеше за своята антарктическа експедиция.

За да събере мъже за екипажа на кораба си, той пусна следната обява:

„Търся мъже искащи опасно пътуване. Очакват ги малки заплати, непоносим студ, дълги месеци в пълен мрак и постоянна опасност. Безопасното връщане е съмнително. Чест и признание само в случай на успех“.

Тази покана за плаване, подчертаеше суровите условия и това, което реално очаква, хората решили да тръгнат с този кораб.

Дойде дългоочаквания ден и смелчаците с Шекълтън отплаваха.

Беше изминал едва един месец, когато корабът бе хванат в капан от ледовете.

Цели десет месеца те не можаха да се придвижат напред, докато накрая ледът смаза кораба им и той потъна.

Целта на пътешествието изглеждаше неизпълнима. Оцеляването им стана приоритет.

Пет месеца и две седмици те живееха в палатки на леда.

Шекълтън повери важна мисия на четирима от екипажа:

– Вземете лодката, която ни е останала и идете да търсите помощ.

Изминаха още пет тежки месеца и спасителите дойдоха.

Нито един човек не погина. Всички оцеляха.

Независимо в какво състояние сте попаднали не сваляйте погледа си от Бога. Вашата вяра ще расте, когато слушате Неговия глас.

В това тежко време Шекълтън се довери на Бога за пътешествието си. В сърцето му нарастваше вярата и доверието му в Господа.

Търсейки изход за хората, които водеше, стана революция на неговите желания, което спомогна за тяхното спасяване.

Кой не знае кой е Ред Бредбъри?! Мнозина са чели известната му книга „451 градуса по Фаренхайт“.

Ако попитате някой, който я е прочел:

– Какво сте запомнели от нея?

Повечето отговори са единодушни:

– Пожарникар, който се стреми да изгори всички книги.

Има една доста интересна история свързана с тази книга.

Бредбъри разговаряше с група студенти. Когато стана въпрос:

– Каква е темата на „451 градуса по Фаренхайт“?

Рей обясни:

– Основната тема, която съм си поставил с тази книга, е да разкрия опасността от многото седене пред телевизора за обществото.

– Не, не това е темата на тази книга, – обади се един силно притеснен студент. – В нея става въпрос за правителствената цензура.

Бредбъри остана изумен.

– Да, – каза той, – главният герой наистина гори книги, но посланието не се отнася до цензурата, защото никой не се интересува от изгарянето на книги. Днес хората са твърде заети да гледат телевизия и не четат.

Студентът нервно пристъпи напред и заяви:

– Във всички дискусии за тази книга до сега сме били единодушни, че основната тема засяга цензурата. Вие грешите.

Не ли странно, че читател спори с автора на книга относно основната тема и замисъл, който той е вложил в нея?

Помислете добре, колко пъти сме отказвали да направим това, което ни препоръчва Бог, само защото света казва нещо по-различно от това?

Исус е „Основателят“ на вярата ни и Той е единственият Авторитет, според Който трябва да изживеем нашия живот.

Ако в някои области от живота си разчитаме на светските ценности, вместо да се доверим на Христос, как мислите какъв ще бъде резултата?

Зной и пек. Какво могат да правят две възрастни жени по това време, освен да стоят под ореха на сянка и да си бъбрят.

– Не мога да чета надписите по телевизора, – оплака се Пена.

– Ти мани, ми аз на разстояние два метра не мога да разпозная никой, – пригласяше ѝ в оплакването Мита.

– Нуждаем се от подобрение на зрението, – тежко въздъхна Пена.

– То в къщи имам очила, ама за какво ми са?

– Как за кво ти са? Ще виждаш по-добре с тях, – укори я Мита.

– И кво виждам? Дупката на дивана, кога река да седна на него. Или колко мързелив е станал стареца, а не се усещам, че вече му е трудно да работи.

– То и аз гледам нашите внуци, вече тинейджъри, само си губят времето, но не забелязвам, че растат.

– Тва е, ние гледаме само на грешките и бъркотиите около нас, – поклати глава Пена.

– Ами нашето „допълнително“ зрение като почне да сравнява, – изпъшка Мита. – Тоя имал хубава къща, пък оня нова кола. Децата на еди кой си са били по-възпитани от нашите. Гледах вчера как Цецо цъкаше след Дафина на Гочо.

– И как няма да я заглежда, – възкликна Пена. – Тя е стройна и красива, умее да се облече ….

– То убаво, ама като се повлечем да критикуваме и сравняваме, току започваме да се оплакваме, – отбеляза Мита. – Нема мир, нема радост.

– Така е, коги не гледаме на Господа, тъй стая. Да знаеш, само Той не се променя.

– Ако гледаме към Него, дали виждането ни ще се оправи? – попита Мита.

– С Неговите очи виж дам само доброта, любов, … – призна си Пена.

– Да даде Бог, да гледаме нещата през очите Му, та да виждаме само доброто и ценното, в което ще се превърне човека ни насреща.

Бабешки приказки, ама май има истина в тях.