Филип бе непослушно малко момче.

Кажеха ли майка му или баща му:

– Не пипай! Ще пострадаш!

Малкият герой се правеше, че не ги чува и отиваше точно там, където не му позволяваха и взимаше нещото, без да се притеснява, че може да му се случи нещо лошо.

Един ден баща му си каза:

– Не може така. Филип трябва да се научи, че децата, особено малките, е нужно да слушат родителите си.

Майката се съгласи.

Бащата сложи парче суров лук на масата и каза на сина си:

– Не пипай!

Очите на Филип се ококориха. Той бързо стигна до масата и сграбчи парчето лук.

И с нетърпение го ръфна, но ….

От нещото му залютя. Очите му се насълзиха и със замах хвърли парчето лук далеч от себе си.

Филип бе изпитал неприятни чувства, но това бе едно добро наказание за нарушената забрана.

Когато дойде време да го хранят, малкият герой с недоверие се отнесе към лакомството, което му подаваше баща му.

Филип бе готов да се слее със стената, на която бе опрял гръб, но не и да отвори уста.

„Ами ако това е пак някаква гадост“, – помисли си малчугана.

Наблюдавайки добродушното усмихнато лице на баща си, Филип се престраши и пое предложеното ястие. Недоверието се бе стопило.

През следващите дни чуеше ли предупреждението:

– Не пипай!

Филип веднага слагаше и двете си ръце зад гърба си и се отдалечаваше много бързо в обратна посока.

Петър се връщаше в къщи, както обикновено. Денят бе изпълнен с напрежение и трудности, но на него му бе леко на сърцето.

По пътя го срещна дяволът. Той му се бе ядосал много. В ръка си държеше нож и се засили да удари Петър, но някаква невидима преграда го спря.

– Много ме дразниш, – жлъчно изсъска дяволът. – Искам да те докопам и все не успявам.

Петър го наблюдаваше без страх. Изобщо не се изненадваше, че яростта изпълнила врага му, не можеше да го достигне.

– Това, което правиш, и аз го върша, дори повече от теб, – подскачаше гневно дяволът. – Ти постиш, а аз изобщо не ям. Бодърстваш дълго в молитва, а аз никога не спя. ….. Има само едно нещо в теб, което ме побеждава.

– И какво е то? – попита изненадано Петър.

– Смирението, – изкриви лице дяволът. – Аз не го притежавам и пред него не мога да устоя.

Смирението не е да наведеш глава и да станеш тих и незабележим. То е покорство и послушание пред Бога.

Ако не се ръководиш от твоята волята, чувствата и желанията, а от Божието решение, ти наистина си смирен.

Лятото бе в разгара си. През деня бе горещо и задушно, но вечерите бяха прохладни.

Ана излезе на верандата и включи лампата.

Около светещото кълбо веднага се навъртяха насекоми и всякакъв вид мушици. Те пърхаха и се изместваха. Стараеха се колкото се може по-близо да се разположат край светлината.

– Не съм ги канила, – възкликна Ана, – нито съм им надявала примка, за да ги придърпан насам, но …… прииждат още.

Майка ѝ, която също излезе на верандата се засмя и утешително каза на дъщеря си:

– Светлината ги привлича.

– Но те са стотици….., – ужасена ги наблюдаваше Ана.

– Виж там където е по-тъмно се мяркат едно две най-много. Май тъмнината не им харесва много, – усмихна се майката на Ана.

– Всичко, което трябва да направя, – въздъхна дълбоко Ана, – е да изгася лампата.

Днес хората живеят в „тъмнина“, но се привличат от светлина.
Нека свети вашата светлина, издигнете я високо.

Не е нужно да говорите много умно, да изучавате как да прилагате различни прийоми, за да свидетелствате на постмодерния човек.

Достатъчно е да включиш светлината си, те ще бъдат привлечени от нея.

Тя бе една малка селска църква. В края на всяко богослужение пасторът посочваше някого и му казваше:

– Помоли се. Нека всички бъдем благословени.

Дядо Сашо, независимо от това каква е била проповедта, винаги се молеше с една си съща молитва:

– Господи здраво ни укрепи там, където се огъваме. За стоим изправени и да Те славим.

На пастирът тази молитва му се струваше много странна. Веднъж той не се сдържа и попита старецът:

– Защо всеки път се молиш по един и същи начин и казваш едни и същи думи?

Възрастният човек се почеса по главата, усмихна се и започна да обяснява:

– Имам една стара постройка. Горката, колко бури, проливни дъждове и какво ли не още е преживяла, но все още стои и мога да я използвам. Веднъж забелязах, че се е наклонила на една страна, за това я подпрях с яки дървета и тя се стабилизира. Тогава си помислих, колко много приличам на тази стара постройка.

Пастирът бе зяпнал в устата стареца и слушаше захласнато думите му.

– Натрупаните ми години са ме леко привели и изкривили, – продължи дядо Сашо. – Понякога се гневя, а нявга започвам да мразя някого. Друг път се срамувам от това, което съм направил, но изпадам и в другата крайност, осъждам другите. За това и се моля. Господ да ме подпре там, където се клатушкам, за да стоя прав пред Него и да го прославям.

– Да, така е, – съгласи се пастирът. – Всеки от нас познава опустошителната буря, която в диаметър може да достигне хиляди километри, а скоростта ѝ да надминава двеста километра в час. Тя изкоренява дървета, събаря къщи, …….. Бесният ѝ щурм може да заличи цели градове.

– Так е и с нас, – усмихна се старецът. – Рано или късно ще усетим подкосяващата сила на врага. Бог не ни освобождава от трудностите, а ни обещава мир сред тях. Той може да ни запази от ветровете, проливните дъждове и високите вълни, но само ако му позволи да ни постави здрава опора там, където сме се привели. От това няма да ни заболи, но ще ни предпази от падане.

Някога живееше Петър Войников. Той бе славен войн. Бе участвал в не една битка. Нагледал се бе на кръвопролития, несправедливост и жажда за повече надмощие.

Изведнъж в страната, в която живееше Петър, войната изчезна. Сякаш никога не е имало спорове за парче земя или власт. И военни не бяха вече необходими.

Петър продължаваше да си живее. Той не бе горд или избухлив и хората го възприемаха като един от тях.

Те знаеха на теория, за какво е необходима армията и военните, но не намираха смисъл да поддържат такива. Бе останал само Петър и за тях не представляваше трудност да го издържат.

Един ден Войников обяви:

– Искам да обуча поне един човек.

– За какво ни е втори войн? – попитаха го хората.

– Един човек, както и да е, но да имат втори, който нищо не прави, това е пълна лудост, – мърмореха мнозина.

Един от по-възрастните мъже взе думата:

– Защо да не му позволим да обучи един човек? В това няма нищо лошо. Но нека ни докаже, че този негов ученик ще ни бъде необходим.

Останалите се съгласиха и предложиха на Петър да изложи своите аргументи.

На следващата сутрин Войников се яви и всички впериха поглед в него, очаквайки да чуят, какво ще каже в своя защита.

– Още един военен при положение, че няма война, – почеса се по брадата Петър, – може да ви изглежда прекомерна проява на нещо, което няма смисъл. Но войната не е ли същото? Нужна ли е война, когато всяка ситуация може да бъде решена по мирен път?

Хората заклатиха глави в знак на съгласие.

– За това, – Петър извиси гласа си, – ще науча моят ученик да живее в мир. През всичките тези години, когато бях между вас, аз се научих на това умение и искам да го предам на някого.