Странни неща започнаха да стават в старата гора. Невидимка бродеше из нея.

Някой безжалостно бе съборил листата на дърветата. Птиците изчезнаха безследно. Вчера ги чувахме и виждахме, а сега ги няма.

Животните започнаха често да се крият. Но Невидимка и там ги намираше. Всичко прекрояваше и променяше по свой вкус.

Тя промени и зайците. Кожухчетата им станаха бели.

Рижата катеричка направи сива, а пъстрите патици бели.

Язовецът, таралежът и енотът толкова се изплашиха, че се скрили в своите дупки, под корените на дърветата и дори носове не показаха навън.

Уплашиха се горските животни.

Всеки ден се носеха все страшни новини. Жабите изчезнаха. Пеперудите и мухите не се виждаха никъде.

Най-много се изплашиха тези, които щяха да се родят през тази годината. Горките, те изобщо не се появиха.

Такова нещо до сега никой не бе виждал.

Дори старата мечка се скри в бърлогата си.

А Невидимка се разхожда из гората и по полето. Тероризираше дърветата. Подухваше силно. Усещаше се хлад. Разкаля земята с проливните си дъждове. Май, че студове поръчваше.

Невидимка изпочупи мостовете на малките рекички, а канавките изпълни с вода.

И никой нищо не може да ѝ направи.

Познахте ли я?

Невидимка е немирната есен.

В края на поляната израсна коприва. Извиси се над тревите и се смути.

– Цветята край мен са красиви, – каза си тя. – Ухаят приятно, а ягодите са изключително вкусни.

Поогледа се и продължи да се оплаква:

– А аз съм съвсем невзрачна. Нямам примамлив мирис, нито ярък цвят, с който да привличам, а и вкусът ми изобщо не може да се нарече сладък.

– Не е голямо щастие да бъдеш красив, – обади се нежно розов цвят. – Забележат ли ни, веднага ни откъсват.

– Нима мислите, че е приятно да ухаеш? Как ли пък не! – прошепна шипката.

– Още по-лошо е да си вкусен, – поклати стъбълцето си горската ягода. – Всеки се стреми да те погълне.

– И какво излиза? – смая се копривата. – Аз съм най-щастливата тук?! Мен никой не ме докосва с ръка, не ме мирише, не ме къса.

– Ние всички завиждаме на спокойния ти живот, – казаха всички на поляната.

– Дори не подозирах, колко съм щастлива, – извика радостно копривата. – Колко ми е хубаво!

Изведнъж копривата се приведе и се замисли:

– Раста и никой не ми обръща внимание, цветовете ми не ухаят, дори да изсъхна, никой няма да си спомни за мен ….

И копривата се разплака:

– По-добре е да не съществувам. Защо ми е да живея такъв живот? Нека се провали и продъни това копривно щастие?

Цветята, тревите и горските ягоди чуха болезненият вопъл на копривата и повече не се оплакваха от своя неспокоен живот.

В гората настана суматоха. Задуха силен вятър. Той буташе по небето голям облак, който носеше сняг.

Пръв го забеляза заекът и се разврещя:

– По-бързо, облако. Аз съм бял, а снегът все не идва. Ловците лесно ще ме забележат в гората.

Облакът чу заекът и се задвижи по-бързо към гората.

– Назад, облако, назад, – започна силно да крещи сивата яребица. – Ако покриеш земята със сняг, аз какво ще ям? Краката ми са слаби, как ще се придвижвам?

Облакът се смути и се дръпна назад,

– Давай не се бави, – развика се мечката. – Засипи бърлогата ми със сняг. Така ще я опазиш от вятъра и студа. И не само това, покрита със сняг, тя ще ме пази далеч от чужди погледи.

Облакът не знаеше вече какво да направи. Забави се и отново потегли към гората.

– Сто-ой, спри, – завиха вълците. – Ще натрупаш сняг в гората. Няма да можем нито да вървим, нито да бягаме, а нас краката ни хранят.

Облакът се залюля и спря.

А в гората викове и крясъци.

– Идвай към нас, облако, натрупай сняг в гората.

– Да не си посмял да го направиш, – вият други. – Обръщай се и назад.

Облакът ту напред, ту назад. Посипе снежец, после спре.

За това и ноември е такъв шарен. Завали дъжд, после сняг, стане студено, може и да се постопли ….

Къде сняг, къде земя се показва.

Нито зима, нито есен.

По възрастните в квартала често наблюдаваха Емил и се учудваха на неадекватните му решения:

– Способно и надарено момче е, а какви ги върши?

– Незадоволителни действия плюс надареност е смъртоносна комбинация.

– У него липсва всякаква дисциплина и желание да се поправи.

– Затова пък не му липсва самочувствие постоянно да се самоизтъкване.

Емил бе титулярният защитник във младежкия футболен отбор. Пееше много хубаво и участваше в хора на църквата. Изявяваше се като солист.

В училище можеше да получи отлична оценка без да отваря учебник. Между връстниците си играеше ролята на клоун.

Всички очакваха от него страхотни неща. Но можеше ли този млад и надарен човек да успее без да прилага усилие?

Минаха години и Емил си оставаше все така неадекватен.

Искаше да постигне грандиозни успехи, но не успяваше.

Един ден Емил седна и задълбочено се замисли върху живота си:

– Какво не ми достига? – питаше се той. – Вероятно дисциплина и характер. Неща, които съм пропуснал да изградя, в ранните си години. Време е да се заема сериозно, времето лети.

Баща му често му напомняше:

– Характерът, а не обстоятелствата, правят човека.

Някои достигат до този извод, но дано не е много късно, за да се поправят нещата.

Обикновено Наталия оставаше в къщи и се грижеше за децата. Днес докато заедно със съпруга си пиеше сутрешното си кафе, усети колко изморен вид имаше той.

Часове наред Румен работеше в малкия си бизнес, но върнеше ли се в къщи полагаше огромно усилие за да помага в домакинството и да се занимава с децата.

На вратата тя го целуна и прошепна на ухото му:

– Благословен ден.

На Наталия и се искаше да поеме част от бремето му, но не можеше.

Докато се занимаваше с децата ѝ хрумна да му изпрати съобщение, с което да го увери, че мисли за него, че го обича….

Точно в този момент в главата ѝ се прокрадна мисъл:

„Твоят съпруг е твоето висше призвание“.

И тя осъзна, че това бе истина. От всичко в живота ѝ той бе най-важния за нея, разбира се след Господа.

Бог не напразно ги бе събрал заедно.

– Да, – каза си тя, – трябва да почитам Румен, да го уважавам и да му помагам в изграждането му.

Мислите ѝ бяха бързо прекъснати. Така е, когато имаш малки деца.

Малко по-късно Наталия чу сигнал от телефона си. Някой ѝ изпращаше SMS. Тя натисна клавиш и разтреперана прочете съобщението:

„Обичам те. Оценявам всичко, което правиш за мен и децата. Доста съм натоварен в работата си и навярно ти изглеждам вял и апатичен, но това не е така. Аз съм най-благословения мъж на земята, защото имам теб. Не се притеснявай за мен. Дано и твоят ден мине добре. Обичам те много!“

Очите на Наталия се насълзиха. Тя благодареше и благославяше.

Препрочете още веднъж съобщението и добави:

– Днес Бог е говорил и на двама ни. Да, моето първо призвание е моят брак.