Марин още от дете бе запленен от историите за Исус. Причината бе, че в тях се разказваше за Неговата сила.

Той размахваше ръце и възторжено говореше:

– Да знаете какви чудеса прави! Той е Господар над морето и бурите. Победил е болестите и бесовете. Няма нищо невъзможно за Него. Исус е Супергероят, много по-силен и як от Батман и Супермен.

Минаха години. Марин започна да цени Господа не само за това, което вършеше, а и за Неговото смирение.

Тази вечер бе особена. Лек ветрец разклащаше дърветата, а буреносните облаци отдавна бяха изплакали мъката си.

През деня дори понапече малко.

Марин стоеше пред една от картините окачени в хола. Това бе известната картина на Леонардо да Винчи „Тайната вечеря“.

Той обичаше да наблюдава лицата на учениците и на самия Исус. Искаше му се да разбере какво си мислеше всеки от тях в този момент.

Младежът се вълнуваше много от урока, който Исус даде на учениците си малко преди да се настанят край трапезата.

Той си Го представяше. Исус коленичил пред всеки от тях. Умива краката им и ги избърсва.

Марин добре беше научил какво трябваше да прави и към какво го призоваваше Христос.

– „И така, ако Аз, Господ и Учител, ви умих краката, то и вие сте длъжни един на друг да си миете краката“.

Тези думи на Исус съпровождаха Марин навсякъде, където и да отидеше. Не ставаше дума за буквално измиване на краката, въпреки че той бе участвал и в това.

Основно бе отговора на въпроса: Кое стои на първо място в живота ти твоето удобство, твоите желания, твоите удоволствия или нечии други?

Но сега бе друго. Погледът на младежа обгръщаше цялата картина.

Чудно, ….. сякаш долавяше разговори край масата.

– Чудесна картина, – каза баба му, която неусетно бе влязла в стаята. – Те все още са с Него, но не знаят какво ги очаква.

– Като си помисля само, – продължи коментара Марин, – Адам яде от забранения плод, а тук те трябваше да ядат от плътта на Спасителя и да пият кръвта му за възпоменание. Никой от тях не разбираше, че Исус ще бъде разпънат само заради неизпълнението на една забрана.

Лицето на Марин се озари и той въодушевено продължи:

– А всички ние потънали в греха, вместо да бъдем наказани, бяхме заменени от Него там на кръста….. Две трапези, а колко много се различават. На едната забраненият плод, а на другата едно разчупено тяло и жертвената кръв пролята за нашето спасение.

Нескончаем дъжд се изсипа на земята. Небето проливаше огромните си сълзи, а те като че ли нямаха край.

Старите хора казваха:

– Щом вали има нужда от това.

Младен бе седнал на дивана в хола. Бе облегнал лактите на краката си, а дланите му обгръщаха главата и разрошваха косата му.

Тежки мисли като буреносни облаци измъчваха младият мъж.

Влезе баща му и като го видя, попита:

– Какво е станало? Изглеждаш ми нервен, дори гневен.

– Татко, той бе ми приятел, един от най-добрите, – изстена младежът, а ме предаде по най-долния начин.

Петър познаваше това чувство. Той не веднъж бе минавал през подобни ситуации и разбираше напълно сина си.

Петър седна до отчаяния млад човек и заговори успокоително:

– Това е започнало много отдавана ….

– И защо не е изчезнало, а мъчи хората? – раздразнено реагира Младен.

– В началото не е било така, – продължи кротко Петър. – За Адам доверието и предателството не са били проблем за Адам. Той се е разхождал в градината, която Бог му бе поверил, за да се грижи за нея.

Младен само повдигна вежди, но продължи да слуша.

– Въпреки тревогите, съмненията и страха ни, ние сме сигурни, че земята наистина е под краката ни и че слънцето утре ще изгрее и няма да падне върху нас. Бог е направи този свят и в него е постави човека.

– Да, но ние не сме изобщо в тази градина, – размаха неспокойно ръце Младен. – Ева сложи край на това.

– В историята на човечеството има много предателства. Като започнем от Каин и Авел, преминем през Яков и Исав, спомни си как Йосиф бе продаден от братята си и така нататък, докато стигнем до предателството на Юда.

Младен се бе поуспокоил малко и слушаше по-внимателно баща си.

– Нашият грях ограничава живота ни, – тежко въздъхна Петър. – Лишен от вяра и морална преценка, човек е заменил свободата си с разврат, бунт, сплашване и дори поробване.

– Грехът е нещо повече от нарушаване на правилата и заповедите, – откликна бързо Младен. – Той е съзнателно отхвърляне на личната връзка с живия Бог.

– Чувал съм много млади хора като теб, да се присмиват и подиграват казвайки: „Грях, ха, ха, ха, това било отричане от Бога и загуба на небето. Къде е Този Бог? Къде е това небе?“

– С много от тях съм спорил за това, – призна си Младен.

– Те са съблазнени. Отвлечени и пленени са душите им от дявола чрез гордост и необмислени удоволствия. Те не осъзнават, че грехът превръща светлината в тъмнина.

– Да, така е, – съгласи се Младен.

– Да съгрешиш означава да пропуснеш своето призвание. Грехът носи объркване. Той намалява живота ни тук на земята. Превръща най-чистите и благородни части на нашата природа в изкривени и покварени страсти.

– Много боли, когато те предават, – тъжно се усмихна Младен.

– Исус е знаел, кой ще го предаде и въпреки това даже на кръста каза: „Отче, прости им, те не знаят какво правят“. Той стана човек и изпита всичката горчилка на живота ни, която си бяхме причинили чрез греховете си и все пак ни прощаваше. Така направи и ти. Прости на приятеля си и се моли за него.

– Напълно си прав, ще го направя, – отзова се с готовност Младен.

Живееше си Васко и се смяташе за най-щастливия човек на земята.

Хората не го харесваха заради грубия му нрав и желанието да навиква околните. Той не показваше милост към никого.

Бе придобил голямо богатство, но то не му стигаше. Обираше бедните. Съсипа живота на мнозина.

– Какво ме интересува този или онзи, нали на мен ми е добре, – казваше си самодоволно той. – Те да си му мислят.

Минаха години. Васко остаря. Прегърби се. Краката му се разтрепериха. Очите му отказаха да му служат.

Гледаха го младите и питаха:

– Нали имаше всичко и бе най-щастливия човек, защо така се случи с Васко?

Вече старец, той клатеше глава и болезнено споделяше:

– Всеки ден получавах дарове и различни възможности, но не ги използвах по правилния начин. За това сега съм в това състояние.

– Блазе ти, – тъжно се усмихна един от младежите, – теб Бог те е възнаградил с толкова много дарове, е вярно е, че си ги пропилял, но на мен нищо не е дал….

Старецът съчувствено погледна младия мъж.

– Ти сам не разбираш колко много ти е дал …..

– Дал, – изсмя се младежът. – Какво ми е дал?

Васко повдигна очи и срещна тези на заслепения млад човек, а след това съвсем тихо добави:
– Господ ти е дал способност да виждаш красотата и да ѝ се радваш. Не търси мръсотията, грозотата и недостатъците в хората. Надарен си да говориш, но какво излиза от устата ти? Проклятие или благословение? Бог ти е дал възможност да обичаш и да прощаваш, а не да се ядосваш и обиждаш. Надарен си да правиш добро, но какво донесе на тези около теб? Болка и страдание или радост и утеха? За това преди да съдиш, научи се да цениш това, което ти е дадено и правилно да го използвай.

Района бе горещ, а почвите бяха бедни. Откак се засели на това място Марко все се питаше:

– Какво да засадя тук? Кое плодно дърво ще вирее на такава земя?

Неговия комшия Хасан, когато разбра за притесненията му го посъветва:

– Засей смокиня. Тя не е взискателна. Издържа на горещина и няма претенции относно почвата. Отглежда се съвсем лесно.

– Знам, че плодовете ѝ са много сладки и съдържат калий, – прибави Марко. – Някои ги използват при сърдечно съдови заболявания, повишено кръвно налягане, отоци и анемия.

– Тука я използваме против запек, – сподели Хасан. – Накиснем сушени плодове от нея в дървено масло и сутрин ги ядем на гладно.

Марко послуша съседа си и насади няколко смокини в двора си.

Повечето от дръвчетата дадоха плод, но едно от тях макар и да се разлистваше, нищо нямаше по него.

Бяха изминали две години, откак Марко ги бе насадил. Една сутрин той излезе погледна разлистилата се смокиня пред себе си и потърси плод по нея.

– О, пак случих на безплодната, – въздъхна тежко Марко. – Ще взема да я махна …

Хасан го дочу и му извика:

– Постой, не я унищожавай. Окопай я и я натори и ако тогава не даде плод, отсечи я.

– Твоите думи ме върнаха към историята за безплодната смоковница и Христос, – засмя се Марко.

– Ти за нея не мисли, – махна с ръка Хасан. – По добре си припомни за плодоносното дърво в Рая, което раждаше плод дванадесет пъти, като даваше плод всеки месец, а листата му служеха за изцеление.

Марко се замисли. Постоя така вперил безизразен поглед напред, а после се размърда като събуден от сън и каза:

– Две дървета с две различни съдби. Те са като два противоположни образа, които олицетворяват хората. Едни които не дават плод и други, които са готови да предложат най-доброто от себе си, дадено им от Господа.

Небето се бе навъсило и скоро щеше да заплаче. За Атанас това нямаше никакво значение. Него го терзаеше друго и не му даваше мира.

До него на пейката седеше голобрадо момче. Всички в махалата го наричаха Спас.

– Този Бог за Който ми говориш, – размаха ръце Атанас, – ме кара да се чувствам неудобно.

– Защо? – кротко попита Спас.

– Искам Бог, Който да удовлетворява моите желания, независимо дали те наистина отговарят на мои нужди ….

– Така постъпва всеки от нас, – гласът на Спас звучеше тихо, но твърдо и ясно. – Готови сме да приветстваме Господа, но ако се окаже, че не по нашия стандарт, Го отписваме.

– Нима Той не знае какви са очакванията ми и какво ме вълнува? – потри длани Атанас.

– Разочарованието ти е в следствие от загубата на илюзиите, които си хранел до днес.

– И това смяташ, че е добре? – настървено попита Атанас.

– Разочарованието ни спохожда, когато Бог разбива нашите фантазии, събаря идолите ни и разрушава очакванията ни, – спокойно обясни Спас. – Подобно нещо се е случило с народ, който е посрещнал Господа с палмови клони и радостни възклицания.

– Какво точно се е случило? – любопитството жадно се надигаше у Атанас.

– Посрещнали го като цар, а малко по-късно същите крещели: „Разпни го“.

– Триумфалното посрещане е свършило безславно?! – повдигна вежди Атанас.

– Влизането на Исус тържествено в Ерусалим, не е свързано с магаре и палмови клонки, – лицето на Спас придоби сериозно изражение. – То напомня, че изграждането на очаквания въз основа на желанията ни, води до негодуване срещу Господа. Но ако сме открити за Божието, макар и да изглежда неразбираемо за нас, ще израснем във вяра и преклонение към Него.