Старейшините и обредни празници намаляват нивото на насилие сред папуасите.
Американски антрополог Полин Виснер от Университета на Юта, заедно си колега Нитце Pupu от Нова Гвинея е показал, че папуасите са в състояние да спрат кървавите войни, ако се обърнат към старейшината и в ритуала пият Coca-Cola.
Виснер повече от 30 години е изследвал обичаите на корените жители на провинция Анг. Тя има население около 400-500 хиляди човека. Папуасите от тази провинция са разделени в кланове по 350-1000 човека, който се оформят като политически обединения. Те периодично водат войни помежду си.
До 1990 г. в конфликтите са използвали лъкове и стрели, тъй като използването на огнестрелно оръжие било забранено от старейшините. Броя на жертвите при сблъсъка на клановете бил не повече от четирима души. Но след това властта в района завзели търговците на оръжия, което подронило авторитета на старейшините.
Папуасите започва да водят кървави войни, в които широко се използвало огнестрелно оръжия. В резултат на това, средният брой на жертвите в конфликтите между клановете достигнал 18 човека.
През последните 20 години били убити близо 5000души, а в сблъсъците участвали предимно млади хора.
Най накрая 2000-то население уставило конфликтите и отново се обърнало към старейшините. Те въстановили традиционните си ритуали. Нарушителят заглаждал вината си като давал нещо на пострадалия. За да се избегне войната, предизвикана от убит човек, достатъчно било да се дадат 26 заклани свине.

В древен Китай учените оставяли ноктите си да израснат фантастично дълги, за да демонстрират пред всички, че не се занимават с физическа работа. Какво невероятно прахосничество на милиони умели ръце!
Нима ще уважавате тези хора, за това че омаловажавали и причинявали атрофията на ръцете си, истинския инструмент на творението.
Така те заразявали с презрението си към труда и самите труженици, върху чиито практически умения се градяла цялата постройка на цивилизацията!
Занаятчиите искали синовете им „да се издигнат в обществото“ до класата на „служителите с черни костюми“.

И като сравняваше своя живот с живота на баща си, той си казваше, че баща му е живял по-справедливо и по-праведно, защото не се е стремял към много радости, а се е задоволявал само с оная, която иде от земята: от нивите и пасбищата, от лесовете и реките.
За разлика от него той се беше полакомил за радостите, които предлагаше среброто и от другар на хората се беше превърнал на техен суров заповедник и съдник.
А такъв човек, колкото и да е справедлив, все ще се търкулне понякога по нанадолнището на свои си предпочитания и страсти и непременно ще сгреши.
И съдникът, колкото и праведно да съди, ще се подведе някой път по невярна следа, ще послуша някого, когото тачи, и ще издаде неправа присъда.
Тръгне ли човек на лов за много радости, той неминуемо навлиза в гъста гора, където здравият път се редува с коварно тресавище и веселите поляни, с неизброден и лют храсталак.
И колкото повече мислеше за живота на баща си, за неговите ясни пътеки, толкова повече окайваше своя, но да се върне назад, към онова минало не можеше.
Човек не мисли за вино, докато не усети веднъж магията му в кръвта си. Усети ли веднъж тази магия, той ще се радва, като го има на трапезата си, и ще тъгува, когато му липсва.

Всичко се дължи на традицията. Едно вино става наистина добро едва когато пусне корени в историята на хората. Ако дядо ти е вдигал с него наздравици, когато се е родил баща ти, ако с него се е вдъхновявал Джото, докато е изписвал църквата в Скравена, ако преди три хиляди години е било донесено като жертвен дар от едно момиче….

Три хиляди години са много време.

Разбери, с това не искам да кажа, че сортовете лози трябва да са стари, имам предвид самото вино, неговата индивидуалност, която е пуснала корени в нас.

Хората и виното, са имали време да се опознаят, да свикнат едни с други. Това е стара дружба, която се предава по наследство, от страна на хората, и на виното също и от страна на винаря, и на пияча .

Това е прастара дружба. Ти не знаеш, но виното тук е правило големи услуги на града. Когато бил завладян от Венеция за първия път през 1202 г……

Венеция била тогава мярката за всичко и през тази година дожът на Венеция пристигнал в Триест с внушителната си армия. Той водел множество тежковъоръжени кръстоносци. Не знам дали триестците наистина са се зарадвали на гостите, но за всеки случай забили камбаните на църквите. Една делегация от духовници със запалени свещи и най-тържествените си одежди поздравила дожа от името на града.

Дожът се казвал Дандоло, изискано име. Хората разказват, че бил с впечатляваща осанка, висок мъж с буйни бели коси. Вървял напето, но трябвало някой да го води, стъпка по стъпка, тъй като бил сляп като къртица. И така той стоял там пред тежковъоръжените рицари, венецианските патриции и велможи, загърнат в най-фин плащ. И очаквал пълното покоряване на Триест. Опасна ситуация.

Епископът на Триест оповестил:

–  Гражданите на Триест се предават.

Дожът не реагирал. Епископът се заклел във вярност. Дожът не трепнал.

– Триест поема задължението, – продължил нататък епископът, – да бъде в услуга на венецианците подобно на другите градове на Истрия и обещава да се бори с пиратите на Ровиньо.

По онова време те са били истинска напаст за търговията на Венеция. Дожът Дандоло не помръднал и останал като камък. Какво можели да предложат още триестците? Епископът извисил глас:

– Всяка година петдесет бъчви с най-доброто вино ще има за двореца на дожа.

Всички очи се насочили към дожа.  В този миг,  през строгото му лице пробягнала усмивка и той дал знак, че договорът може да бъде запечатан върху хартия.

Разбираш ли! Като пиеш това вино, във вкуса му се усеща, че то може да извоюва усмивката на най-големия от всички дожове.

Разказваха, че попът гледал през пръсти на езическите обреди, дори се стараел да ги сближи с християнския календар.
Той оглавявал народното шествие и начело с кръста и кадилницата поливал реката с вино, за да дава повече риба, ръсел изпръхналия чернозем с китка босилек, натопена със светена вода, за да ражда повече зърно.
Едно време, когато техен бог бил Перун, тия обреди се наричали „жертвоприношения“, сега, когато в небесата царувал триединният бог на християните, поповете им измислили друго име, нарекли ги „водосвети“ и „молебени“. Но и попът не придирял твърде много. Селяните бяха запомнили само един по-тежък случай в свещеническата му дейност.  Когато отказал да кръсти едно новородено, защото вместо с обичайното печено прасенце родителите се  опитали да минат с варена кокошка. А с варена кокошка се заплащало заупокойната молитва при погребението на стар човек.