Всички знаеха, че за него жена му е абсолютен авторитет. Смееха се зад гърба му, но той чувстваше сигурност в нея, а за него това беше много необходимо.
– Не спорете с Лили, – казваше той, – тя винаги е права.
– Дори ако казва, че шкафа лежи на тавана? – недоумяваше един от приятелите му.
– Разбира се, – категорично казваше съпругът.
– Но нали шкафа лежи на пода? – продължаваше да се учудва приятелят му.
– Това е от ваша гледна точка, – обясни спокойно мъжът. – А какво би казал съседа ви, който живее от долу?

Една жена отишла при магьосник да й помогне. Още невлязла, от вратата започнала да го моли:

– Върнете ми мъжа. Избяга с едно младо момиче. Имам три деца. Тежко ми е и не мога да се справя сама.

– Добре, дай 300 лева и ще ти върна мъжа.

След няколко дни жената отново дошла при магьосника. Лицето й било потъмняло. Цялата била раздърпана. Ръцете й треперели, а в очите й се четял ужас.

– Какво, мъжът ви не се ли върна? – попитал я магьосникът.

– Върна се! Само че първият, който погребах преди 10 години.

Любовта трябва да се изпитва. Тя се променя. Може би не разбираш какво искам да ти кажа?

Любовта от типа на физическото увлечение: „Той е толкова красив, тя е чудесна“ – може да изчезне.

Щом нещо не върви както трябва, този вид любов може да излети през прозореца. Но от друга страна, истинската любов се самообогатява. Тя преминава през проверки и става по-силна. Любовта се доказва с действия, не само с думи.

Когато тя казва:

– Как можеш да ме питаш дали те обичам? Погледни всички онези неща, които съм направила задно с теб. Как би нарекъл всичко това?

Този вид любов, който осъзнаваш, че имаш чрез живота, който сте си създали заедно с любимия, е траен.

Мъж погребвал съпругата си. На гроба стоял до свещеника, а по лицето му се стичали сълзи.

– Обичах я, – прошепнал той.

Свещеникът кимнал с глава.

– Искам да кажа….. наистина я обичах.

Мъжът рухнал.

– И веднъж почти й го казах.

Свещеникът го погледна тъжно и си помисли: „Нищо не ни тежи повече от нещата, които не сме казали“.

Малко момиченце, чийто баща бил войник, се премествало на друго място. То седяло на летището сред оскъдното имущество на семейството си.

На момиченцето му се доспало. То се облегнало на пакетите и чантите и затворило очи.

От там минала една възрастна жена. Спряла и го погалила по главата.

– Бедно дете, – казала тя. – Навярно си нямаш дом!

Детето я погледнало учудено.

– Ние си имаме дом, – казало то. – Просто нямаме къща, в която да го сложим.