Всички познаваха Сашо. Викаха му „интелигента“. Дали защото обичаше да спори или за това, че говореше с такива думи, които околните често не разбираха.

Още от сутринта Сашо се чувстваше като пребит. Извади смачканите си дрехи от шкафа, където ги бе набутал предния ден и мудно ги нахлузи.

Едва намери обувките си. Едната бе под леглото, а другата бе избягала в коридора.

Погледна се в огледалото, но не пожела да се обръсне. Каза си:

– Брадата ми не е толкова голяма. Утре ще я махна….

Тъжен и подтиснат тръгна на работа.

На улицата го срещна едър мъж. Изгледа цяла нощ е бил в компанията на не една бутилка алкохол. Едното му око бе насинено. Май се бе стигало и до бой.

Пияницата погледна Сашо, прецени го. Стори му се, че е от неговия сорт и се провикна:

– Ей, земляк, можеш ли да ми кажеш колко е часът?

Сашо присви очи, изгледа пийналия и с неудоволствие каза:

– Извинете, но мога да ви кажа приблизително кое време е …

Пияният започна да нервничи:

– Не ме мотай човече, казвай!

Сашо въздъхна дълбоко и безизразно отговори:

– Четвъртък …

Пияният размаха предупредително ръка:

– Ти мене за какво ме вземаш? Я се погледни!

Сашо огледа смачканите си дрехи, потърка с ръка брадясалото си лице и без да добави каквото и да е, тръгна омърлушен към работното си място.

Улицата бе погълната от мрака. Колите пред блока мълчаливо дремеха. Една от лампите на улицата премигваше от време на време, но така и не запали. Въздухът все още бе горещ, прохладата щеше да дойде в късните часове на нощта.

Стамен и Велко седяха в тъмната стая и тихо разговаряха. Не бяха светнали лампата заради мухите и комарите, които привлечени от светлината веднага щяха да нахлуят през отворения прозорец.

– Лесно се увличаме, – каза Стамен, – особено, когато се стремим да постигнем нещо.

– Усещаме натиск върху себе си, за да достигнем дадени резултати, – изпъшка Велко.

– Състезаваме се за признание, – усмихна се Стамен.

– Това е така в света, – отбеляза Велко, – защото хората се оценяват по техните достижения.

– Да, но това води до притеснение, – поклати глава Стамен.

– Колкото и да се стараем, не можем да бъдем достатъчно добри, – отбеляза Велко.

– Искаме да бъдем перфектни, но си оставяме несъвършени, – въздъхна Стамен. – Дори зрелите хора се провалят.

– Правим грешки и се самоосъждаме, – наблегна Велко, – а това води до порочен кръг, от който няма изход.

– Така е, – съгласи се Стамен. – Искаме да постъпваме правилно, но не успяваме, а после съжаляваме.

– Какво можем да направим в случая? – попита Велко.

– Най-добре е да се обърнем към Бога. Разчитайки на Него и като използваме силата Му, можем да се освободим от тиранията на плътта и духа на осъждение.

– Само чрез Господа можем да достигнем до хармония, защото Той ни прощава и ни дава мир в сърцата, – потвърди Велко.

Двамата продължаваха да седят в тъмната стая, но бяха открили разковничето.

Ако днес се чувствате в капан, живеете в омагьосан кръг, отдайте живота си на Исус и Той ще ви даде сила да преодолеете всяко притеснение, болка и неприятност.

В училището щеше да има голям празник. На Атанаска ѝ ушиха красива бяла рокля за случая.

Когато се готвеше да тръгне за тържеството, тя обу бели чорапи и бели обувки. Истинска принцеса в бяло.

Когато наближи моста, който щеше да я отведе на другия бряг, където бе училището, Атанаска видя, че в реката се дави малко котенце.

Тя веднага слезе надолу по брега. Краката ѝ затънаха в тинята, но момиченцето продължи напред във водата. Успя да хване уплашеното животинче и го изнесе на сушата.

Атанаска бе цялата в кал и мазни петна от мазут. Всякакви боклуци бяха полепнали по красивата ѝ бяла рокля.

Момичето закъсняваше и побърза към училищната сграда.

Когато я видяха, децата започнаха да ѝ се смеят, а една от учителките ѝ се скара:

– Как можеш да дойдеш такава окаляна? Бързо в къщи. Иди се преоблечи и ела.

Атанаска бе прегърнала котенцето. Разплака се и потегли към дома си.

Като я видя майка ѝ едва не припадна., а баба ѝ кротко я попита:

– Насе, какво ти се е случило?

– Бабо, – момичето плачеше с глас, – котето ….реката …щ …. удави

И тя показа малката космата топка, която се бе сгушила в нея.

– Роклята, – извика майка ѝ, когато се посъвзе малко, – хубавата рокля, ….. съсипала си я.

Но баба ѝ я разбра.

– Няма нищо, – добродушно каза старата жена, – нашето дете е милостиво. Притекло се е на помощ на това малко удавниче. Насе, иди се измий и се преоблечи, че ще пропуснеш празника.

– А котето?

Очите на момичето умоляваха: „Нека да остане у дома“.

Майка ѝ въздъхна и добави:

– Добре, нека остане.

На този ден нямаше по-щастлива от Атанаска.

Мирослава забеляза, че дядо му си мърмори нещо преди да заспи. Той не искаше да смущава възрастния човек, но любопитството ми надделя.

Отиде при дядо си, леко го побутна и тихо попита:

– Дядо, какво си шепнеш?

– Изказвам мислите си на Бога… – отговори старецът.

– И защо го правиш? Необходимо ли е?

– Днес съседа ми ме разочарова, – въздъхна дядото. – Не искам да се карам с него, но не знам какво да правя. За това искам мъдрост от Господа. Сутринта, когато стана вече ще знам как да постъпя.

– А Той от къде знае това?

– Бог всичко знае, – усмихна се старецът. – Цял живот се уча от Него и Той ме съветва. Когато търсиш отговор на труден въпрос или нещо не ти е ясно, постави проблема си пред Господа и ще получиш отговор.

– Наистина ли? – в очите на Мирослав се четеше съмнение с известна доза подозрение.

– Просто трябва да го повярваш, – старецът насърчително потупа внука си по рамото. – А сега да лягаме, че утре ни чака нов ден.

Дидо се въртеше край дядо си и му досаждаше с различни въпроси. Стареца се видя в чудо от малкия натрапник.

Накрая го взе, сложи го на коленете си и му каза:

– Слушай сега, Дидо, ще ти разкажа една приказка.

Малчугана се успокои и се приготви да слуша. Той бе едва пет годишен, но най-много обичаше да му разказват приказки.

– Живяла някога една жаба, – започна дядото. – Тя седеше на брега на реката, а той бе стръмен. Жабата седеше на самия му ръб. Само да направи една крачка и цамбурва във водата.

– А защо стои там? – попита Дидо.

– Усамотила се е, размишлява по своите си работи, – отговори дядото.

– И после, – Дидо от нетърпение бе прехапал устни.

– До нея допълзя бръмбар. Обиколи я. После се качи на гърба ѝ и и го премина по дължина.

– А жабата? – очите на Дидо се ококориха любопитно.

– Не беше ѝ приятно, че ѝ досаждат по този начин…

– Какво направи жабата? – Дидо изгаряше от нетърпение да разбере, как е действало земноводното.

– Жабата не издържала, пернала бръмбара и той полетял право във водата.

– Ако бръмбарът бе избрал на друго място да ходи или далече от жабата, тя щеше ли да го перне? – Дидо търсеше изход, за пострадалото насекомо.

– Даже нямаше да го забележи, – усмихна се старецът.

Момчето се замисли малко, а после се обърна към дядо си:

– Дядо, жабите нали ядат бръмбари?

– Ядат и още как, – поклати глава дядото.

– Тогава защо не го изяла, а го ударила?

– Защото и на нас хората, като му досади някой е склонен да го срита или удари….

Малчугана се умълча. Наведе глава. След това гушна дядо си и тихо му казана ухото:

– Деде, аз не ти досаждам нали? И ти няма да ме пернеш?

Старецът се засмя, разроши с ръка косата на палавия си внук и нищо не каза.