Самотните жени в Западна Европа не бързат да се отчайват. Те продължават да вярват, че скоро ще осъществят своята единствена и измислена до подробности в детайлите брачна церемония.
Изследването от компанията „Interflora“, проведено сред 600 самотни жени показва, че две трети от анкетираните постоянно мислят за сватбата, а първите такива мисли са се зародили още на 13-годишна възраст. На 18-годишна възраст, повечето млади жени решават, кои биха искали да видят в ролята на шаферки.
Въпреки отсъствието на партньор, 49 % от жените са избрали вида на сватбена си рокля, 32% място на медения месец, 23% сватбена украса с цветя, 20% формата на косата си и място за празнуване, 12% – 6% църквата  и точната дата на церемонията. Липсва само младоженецът…..

Дони стоеше пред ниската сграда, където живееше Таня. Боеше се да влезе, защото не знаеше как ще реагира и какъв обрат можеха да вземат нещата. За него Таня се беше много променила и бе станала по-смела, с голям кураж. Как можа да направи всичко това сама.

Дони мислеше да се обърне и да си тръгне, да я остави, но искаше да се срещне с нея, за да разбере, защо го бе направила. Събра сили и натисна звънеца. Последва продължително мълчание.

– Кой е? – долетя нейният глас зад вратата.

– Дони.

Отново мълчание. Усети я, че се изненада. Резето щракна и вратата се отвори. Таня изглеждаше ужасно. Беше бяла като платно, с подпухнали от плач очи.  Косата й висеше на клечки, а дрехите й бяха размъкнати и смачкани.

– Здравей, – усмихна му се тя

– Здрасти, – начумерено поздрави Дони

– Искаш ли да влезеш?

– Да, ако може, – гласа му звучеше отчаяно.

– Разбира се. Заповядай! Искаш ли кафе?

– Не, благодаря. Как се чувстваш?

– Отвратително, – наведе глава Таня.

Настъпи дълго мълчание.

– Извинявай, – каза тя и се спусна към банята.

Дони по-скоро усети, отколкото чу, че Таня повърна. След малко се върна още по-бледа.

– От упойката е, предполагам, – каза той.

– От къде знаеш? – погледна го изпитателно и недоумяващо Таня.

– Научих ……

– Да, но …… Е, помогнаха ми малко.

– Не, – изкрещя той. – Защо ми причини това? Не мислиш ли, че и аз трябва да знам за това? Това бебе не е само твое, а и мое. Защо реши, че него искам? Защо не ми каза, а сама реши какво да правиш? Твоето поведение е отвратително и ме прави изключително нещастен…

– Нещастен? – погледна го учудено Таня.

– Естествено. Обичам те. Толкова много те обичам! Как можа да ти хрумне, че няма да искам детето?

– Искаш да кажеш, че би искал да родя това дете?

– Естествено, че исках. За нищо на света не бих се съгласил да го …. изхвърлиш, просто така. Защо не ми даде възможност да избирам? ….. Не искам да слушам никакви оправдания …..

– Няма да се оправдавам, – каза спокойно и отчетливо Таня. – Всъщност, направила съм нещо по-добро.

– Не те разбирам.

– А ми ….. отказах се от аборта. Когато влязох в операционната и легнах на масата,се замислих: „Какво всъщност правя“? След това станах и си тръгнах. Така, че все още съм бременна.

Дони приближи до нея и я прегърна. Притисна я силно до гърдите си и нежно я целуна. Той беше най-щастливият човек на земята.

Една девойка посещавала група изучаваща християнските взаимоотношения. Но скоро я напуснала. Когато я попитали за причината, тя казала:
– Имам съседка, с която често се карам. Не мога да й простя. И тъй като Библията осъжда непростителността ми, не мога да идвам повече при вас.
Нещастна, но честна душа.
Колко много такива християни има, които се смятат за истински последователи на Христос, а носят в сърцето си вражда към ближния и не могат да му простят.
Прощението е милост към провинилия се, снизходителност към вината му, един вид помилване. Божието прощение и милостта към нас зависи от нашето прощение и милост към другите. Ако не простим на останалите и на нас няма да ни бъде простено. Ако предизвикваме укор и осъждение към някого, ние също падаме под него.
Прошката е отличителна черта на християнския характер. Тя постоянно поддържа живота ни в Господа. Прощението е външната дреха на християнската любов, която „дълго търпи и е милостива, не завижда,  не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло, не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината, всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи“.

Дребничката и много мила Дени с искрящи светли очи и ведра усмивка почина тази сутрин. Същата, която печеше кекс на мъжа си всеки ден нищо, че понякога забравяше да включи фурната. Беше толкова старателна за външния вид на мъжа си, че вместо шалче увиваше около врата му, домакинската си престилка, винаги безупречно чиста. Беше много мила и приятна жена.

Пепи, нейният мъж, седеше на столче до леглото й и стискаше ръката й между дланите си. Тя беше облечена в чиста нощница, а на лицето й бе изписана обичайната добра и ведра усмивка..

Лекарката влезе в стаята, взе един стол и седна до мъжа. Той вдигна очи към нея и дрезгаво каза:

– Отиде си, докторке, – сълзите му се стичаха по лицето, – отиде си без мен.

– Знам. Съчувствам ти и те разбирам.

– Обеща да не го прави. Трябваше да ме изчака. Сега какво ще правя без нея? – хълцаше старецът. – Женени сме от 64 години …. Не мога да се справя без нея. Кой ще ми говори, кой ще ме слуша сега? Обичаше да казва: „Пепи, много говориш, това дразни другите и никой не те слуша“.  И тя много говореше. И двамата бяхме едни бърборковци. В последно време нямахме нужда дори да казваме нещо, защото всеки знаеше какво ще каже другият, но това не ни спираше. Казвах й : „Не започвай пак тази стара история“. А тя ми отговаряше: „Ако е било интересно първият път ще бъде интересно и сега“. Какво ще правя без нея сега? Какво …?

– Бяхте ли с нея до края?

– Да. Всички бяха много мили към мен. Оставиха ме да бъда с нея през цялото време. Тук съм от снощи.

– Радвам се, че сте били заедно до последно.

– Да. Бяхме. Беше толкова спокойна. И така си отиде. Последното, което ми каза беше: „Пепи, прости ми“. Сигурно, защото не ме дочака. А като издъхна се усмихна.

Старецът погледна жената с бялата престилка до себе си и каза:

– Вярвате ли в отвъдния живот, докторке? Много хора вече не вярват …..

– Вярвам, – каза лекарката.

В този момент тя наистина беше убедена, че Дени е на небето, ведра и усмихната, очакваща Пепи да пристигне при нея .

– Мислите ли, че ще я видя отново?

– Убедена съм.

– Много се радвам, че мислите така. Защото понякога ….., – усмихна се старецът през сълзи, – не винаги съм сигурен. Много ви благодаря, че дойдохте, докторке….

В САЩ в една жилищна сграда се провеждали християнски богослужения. Съседите се оплаквали за много шумното хваление на собственикът на сградата, който бил евреин.
– Приятели мои, – казал хазаина на жилището, – ако аз бях намерил Месията, щях да пея още по-силно от радост!
Този евреин бил прав. Не трябва да се срамуваме, а да прогласяваме благовестието Христово колкото може по-силно. Нека вестта за Исус Христос да достигне всички хора.
Исус Христос е източник на вечен живот и канарата на спасението. Той е единствената надежда и сигурността на обществото. Това е единственият път водещ човека до общение с Бога. Той е единствената съкровищница, даряваща на хората всичко, което им е нужно за спасението, изграждането на истински християнски характер, подражаващ на Христос и уподобяващ се на Бога.
Христос е истинската светлина, която ни осветява; Божия Агнец, снемащ греховете ни; истината, която трябва да чуваме; вратата, през която трябва да преминем; добрият пастир, на чийто глас трябва да се подчиняваме; хляба на живота, който може да ни насити. Христос е възкресението, утринната звезда запалена в сърцето ни.