Двама приятели търсели истината. Един от тях тръгнал да я търси, оставяйки дома си. Той дълго отсъствал и посетил много крайща на света, но така и не намерил това, което търсел.
Другият останал у дома и не отишъл никъде. Когато се срещнали, всеки от тях попитал другия дали е намерил истината.
– Аз обходих и обиколих целия свят, но не я намерих А ти какво ще кажеш?
– А аз никъде не отидох, но се докоснах до нея.
– Излиза, че аз напразно съм си губил времето? Трябваше да остана с теб и тогава щях да я намеря.
– Не си мисли, че има значение къде се намираш. Работата не е в истината, а в нас самите. Всеки може да види истината, където и да е. Тя не се крие. Но ние вместо да я гледаме, си създаваме илюзии, че трябва да я търсим.

Живели двама съседи. На единият в живота му всичко било наред.
Добра жена, уютен дом, умни деца. Другият съсед също не живеел лошо, но през цялото време му се струвало, че оградата на съседа му е боядисана в по-ярки цветове, че крават на комшията му дава повече мляко…. Всичко това не му давало покой, за това отишъл при един мъдрец.
– Направи така, че да живея по-добре от съседа си, – помолил той мъдреца.
– Вземи тази кана с вода и я отнеси у дома си. Когато видиш нещо хубаво у съседа си, изпивай по глътка от водата, – казал мъдреца.
Съседът така и направил. Той пиел по една глътка от водата, когато видел нещо хубаво у съседа си. Но водата в каната не свършвала. Започнал да излива тази вода в чаши и различни други съдове. Скоро всички съдове били запълнени. Незнаейки какво да прави със водата, съседът отново отишъл при мъдреца.
– Какво става? Аз имам толкова много вода, че се страхувам да не потъна в нея.
Мъдрецът отговорил:
– Затова ти дадох тази кана, за да пиеш, когато те измъчва жажда.

Нашите домове са все по-големи, а семействата ни все по-малки. Имаме повече удобства, но по-малко време. Налице са много научни степени, но малко е здравия разум.

Притежаваме повече знания, но имаме по-малко трезва преценка. Налице са голям брой специалисти, но това не намалява проблемите ни.

Имаме много лекарства, но все по-малко здраве.

Изминали сме дългият път от Земята до Луната и обратно, но ни е трудно да пресечем улицата, за да се запознаем с новия си съсед.

Създадени са множество компютри, които да съхраняват и копират огромно количество информация, но малко общуваме един със друг.

Ако успеем в количеството, губим качеството. Все по-бързо се храним, но все още бавно усвояваме храната.

Хората растат нагоре, но изкривяват морала си.

Там, където има високи доходи, има дребнави отношения.

Живеем във време, когато има толкова много зад прозореца, но нищо в стаята.

От край време ги знаеха като най-бедния народ. Това не бе тайна и за самите тях. Нищо, че се намираха в най-населения и богат район на Земята. Какво, да протестират ли? Не, такова нещо трудно бихте видели от тях. Изглежда защото не могат да си го позволят.
Въпреки, че са най-бедните, голяма част от стоките и услугите им са по-скъпи, отколкото на комшиите им.
За да оцелеят, те са принудени да работят непрекъснато при ужасни условия на труд. Погазени са всякакви трудови норми. Не смеят да се оплачат, да потърсят правата си. Синдикатите им, ако могат така да се нарекат, не се знае какви интереси защитават, може би техните лични…
Ще попитате: „Как може при такъв стандарт на живот, с тези условия на труд и при това грубо отношение, те да си стоят тихо и безропотно да приемат всичко“?
Разберете, те са бедни, толкова бедни, че ако един ден не са били на работа, ще бъде пагубно за тяхното оцеляване. Ако нямат работа не могат да си платят сметките, да си купят храна, за лекарства и дрехи да не говорим.
Бедността им ги принуждава да ходят болни на работа. Те по-скоро биха умрели на работата си отколкото да си вземат почивка.
Заробени веднъж от банките, втори път от работодателите и трети път от политиците си, те са изгубили всяка надежда. Живеят ден за ден в постоянен страх и стрес, да не изгубят работата си, надницата си и да не се разболеят.
Предприятията им произвеждат инвалиди. Работниците им са използвани, изстискани и изхвърлени на улицата, без защита и надежда.
Най-инвестирана е полицията. И забележете, тя не се бори срещу престъпността. защото е корумпирана и подкрепя такава власт. Така всеки опит, дори и малък, за протест и търсене на отговорност, бива смазан и потушен.
Каква идилия. Толкова тих и спокоен народ, примирен със всичко, без желание  да се защитава.

– Ах, любов! Мечтая да бъда като теб! – възхищавайки се повтаряла влюбчивостта. – Ти си много по-силна от мен.
– А знаеш ли в какво е моята сила? – попитала любовта.
– Ти си много необходима на хората.
– Не, не за това, моя мила, – въздъхнала любовта и погалила влюбчивостта.
– Аз умея да прощавам и това ме прави толкова необходима.
– Нима можеш да простиш една лъжа?
– Разбира се, защото лъжата  се появява при безизходица, осъзнаване на собствената вина или от нежелание да се причини болка.
– Аз не мисля така. Има си просто хора, които не могат да не лъжат.
– Да но тези хора, нямат нищо общо с мен, защото не могат да обичат.
– А какво можеш още да простиш?
– Мога да простя гнева, защото е краткотраен. Грубостта, защото нейна спътница е огорчението, а то не може да се предвиди и контролира.
– Друго?
– Мога да простя обидата, по-голямата сестра на огорчението, защото те следват една след друга. Мога да простя разочарованието, защото след него идва страданието, а страданието пречиства…
– Ти наистина си невероятна. Можеш да простиш на всички всичко, а аз при първото изпитание гасна, като догаряща кибритена клечка.
– Тук не си права. Никой не може да прощава всичко и на всеки, даже и любовта.
– Но до сега ми говореше съвсем друго!
– Не това, което казах е вярно. Аз мога да прощавам и прощавам безкрайно. Но има на света, нещо което възпира даже любовта. То убива чувствата, разрушава душата, води до мъка и унищожение. Причинява такава болка, че никакво чудо не може да я премахне. Отравя живота на околните и ги прави да се затварят в себе си. То ранява. От него боли повече, от колкото от лъжата, гнява и обидата. Запомни, мила, няма по-страшно нещо от равнодушието. За него няма лекарство….