Веднъж при един равин дошъл търговец. Той искал равина да го благослови, защото работите му не вървели, както трябва.

– Няма беда без грях, – казал равинът. – Откажи се от греховете си и Всевишния ще се смили над теб.

– И какво излиза накрая? – попитал търговецът.

И той разказал какво му се е случило.

– Веднъж ходих при друг човек, който също почиташе Бога. Признах му, че съм закупил изгодно крадена стока и когато дойдоха полицаите в района аз се изплаших. Тогава той ми каза: „Не бой се. Те няма да търсят у теб.“ И действително полицаите отминаха дома ми. Мисля сега и разбирам по какво се отличаваш от него. Той знаеше, че съм съгрешил, но не ме укори за греховете ми, а ти не знаеш, че съм съгрешил, а каза: „Откажи се от греховете си!“

Равинът се опитал да обясни на госта си, че към Бога можем да се приближим не само като изучаваме словото му, но и като го практикуваме, за да постъпваме правилно.

Настрадин за първи път попаднал в града. Блуждаел по улиците и се разходил по пазара. Погледът му първо се спрял на магазин за хранителни стоки, не знаел какво продават там, за това влязъл в него.

Там видял един седящ човек, а около него дървени кутии със стафиди, праскови, бадеми, фъстъци и всичко най-вкусно на света. Но човекът не ядял от тези деликатеси.

Настрадин първо си помислил: „ Може би този човек е сляп и той не може да види, какви хубави неща са сложени пред него.“

Приближил се към седящия мъж и се убедил, че мъжът вижда. Постоял малко и помислил. Решил, че вероятно сляп се е родил. Гледа, но не вижда.

За да се убеди, че е прав. Настрадин дошъл близо до бакалина и насочил към очите му два от пръстите на ръката си. Тогава мъжът се развикал:

– Какво правиш? Едва не ми извади очите.

Настрадин се изненадал:

– Нима ти виждаш?

– А защо да не виждам? – попитал мъжът. – Ако ти виждаш, защо аз да не виждам?

– Ако ти виждаш, защо не ядеш?

– Ако ги изям ще си причиня вреда.

Като го чул, Настрадин грабна шепа стафиди и бадеми и започнал да ги тъпче по джобовете си.

– Какво правиш? – попитал бакалинът.

– А на теб какво ти пука? – казал Настрадин. – Нека вредата бъде върху мен.

В древни времена живели на земята двама души, които били много щастливи. Те бяха доволни от това, което имат и споделяли помежду си тази радост и щастие. Любовта им нараствала с всяка изминала година, и никой, и нищо не можело да я разруши.
Веднъж прочели в една много стара книга, че някъде на края на земята имало необикновенно щастие. На това място небето се целувало с земята.
И те решили непременно да намерят това място.
Пътят бил дълъг, пълен с препядствия. Те загубили представа за времето, но не се предавали и вървели.
И когато съвсем останали без сили, те видели врата, описана в книгата. Тук се намирало най-голямото щастие, целта на надеждите и търсенията им. Били притеснени, но почукали на вратата и тя се отворила. Хванали се за ръце и тихичко влезли.
И какво ведели? Те се намерили в своя дом. В края на дългият си път те достигнали своя дом.
И тогава разбрали:
Мястото, където небето целува земята, това е мястото, където хората се целуват.
Мястото, където небето докосва земята, това е мястото, където ръцете на влюбените се допират.
Мястото, където небето отваря очи, това е, когато хората откриват един на друг своите чувства.
А мястото, където цари неповторимото щастие е мястото, където хората се подкрепят взаимно и правят любимия до себе си щастлив.

Живяло някога едно голямо семейство. Дошло време да се преместят на друго място. Когато всичкия багаж бил вече изваден и натоварен, между възрастните и децата започнал сериозен спор.
Едни били „за“, а други „против“ да се всеме дворното куче с тях.
И този, от чиито зъби се страхувал в полунощ крадеца, лежал и внимателно слушал човешкия разговор.
„На тях вече не съм им нужен…..трябва ли изобщо да живея“?
…И повече не се надигнал, а покрил с лапи главата си.
Едно поколение по-късно, семейството отново трябвало да се премести на по-слънчево място.
Бившите деца стояли около багажа и спорели, дали да вземат старите с тях или не……

Ято птици отивали да зимуват в Африка. По-младите, които летели за първи път много се вълнували, безпокояли се, вдигали много шум и задавали множество въпроси.

– Интересно, в Африка топло ли е?

– Там имали реки?

– А гори?

– Валят ли в Африка дъждове?

Водачът на ятото първоначално отговарял на всички въпроси, а когато вече се уморил им казал:

– Знаете ли какво, деца? Главното е да долетим до Африка, а там няма да има вече за какво да се безпокоим.