Борът се присмя на клонката:

– Ти ще бъдеш същата и след смъртта си, каквато си и сега. Тънка и малка. По-добре е да те няма на света. По-добра не би станала. За какво биха те употребили изобщо? Освен това аз съм по-близо до небето от теб.

Малката клонка не се обиди, а каза:

– От живота си не се оплаквам. Дори и да не ставам за нищо, аз съм запазена от пагуба и от брадвата не се страхувам. Не почитам опасностите. А ти имай всичко, за което си мечтаеш.

Борът започна мощно да се смее:

– Нещастнице, какво разбираш ти?

Клонката продължи без да се смущава:

– Не ме откарват в селската къща, за да я отоплява. нито ме вземат за строеж, когато строят.

Борът продължаваше да ѝ се присмива и да я унижава.

След два дена дойдоха и отсякоха бора. Влачиха го в гората, докато го докараха до селския дом, където щяха да се отопляват с него.

Високомерието бе напуснало бора.

А клонката остана здрава и читава.

Кучетата в стадото започнаха яростно да се бият. Повода бе съвсем малак, намерена кост от заклано животно.

Вълкът ги наблюдаваше и му бе весело. Той искаше в тази суматоха да си вземе своя дял.

Кучетата не забелязаха вълкът, когато нападна стадото. Звяра се втурна в стадото и грабна една овца.

Стадото се разблея уплашено и кучетата спряха разправията си. Те видяха бягащия вълк с овцата, но той бе взел преднина и бързо потъна в гората.

Кучетата с подвити опашки се върнаха при стадото. Чувстваха се виновни.

Без ропот понесоха наказанието си от стопанина си.

Когато хората са в раздор помежду си, те не виждат надвисналата заплаха. Последствията са печални.

Кочияшът бе се натряскал пак. Той вдигаше камшика и яростно удряше по конете.

Животните страдаха, но ако можеше този човек да чуе какво казваха, щеше да изтрезнее.

– Защо ни удряш така силно? – викаше един от конете. – Защото така ти хареса?

– Ние караме файтона редовно, – добавяше друг, – а ти седиш тук насила, за да изкараш нещо и да го изпиеш след това. Затова се държиш така грубо с нас.

– Не ние, а ти си виновен сам за живота си, – ядосваше се трети и заканително разтърсваше глава. – Тебе трябва да набият, за да се вразумиш.

Някога си в едно далечно царство живеел ковач. Той се научил така изкусно да прави вериги, че в крайна сметка започнал да ги носи върху себе си.

Това се харесало и на другите ковачи и те усъвършенствали това изкуство.

Хората започнали да си слагат вериги, дори царят и благородниците не изостанали в това, а последвали людете.

Царят издал специален указ:

– Всички да носят вериги.

Децата в училище се обучавали как правилно да носят такива „важни атрибути“.

Бижутерите започнали да правят златни, сребърни и вериги с диаманти, които се превърнали в най-високо държавно отличие.

Появили се майстори, разработващи нови и подобрени вериги от различни ултралеки сплави.

Започнали да се провеждат научни конференции и симпозиуми за веригите. На тях учените пренаписали история на царството. В нея те утвърждавали, че вериги са се носели от древни времена.

И все пак се намерили хора, които не искали да ги носят. Те били преследвани. Лишавали ги от свобода. За наказание им слагали по-тежки вериги, които им причинявали болка и дори смърт.

Въпреки това, когато умирали, тези мъченици говорели на останалите:

– Освободете се от веригите си.

Постепенно все повече хора от това царство започнали да вярват в идеята, че веригите трябва да бъдат премахнати.

Някои напълно ги премахнали, други само от части.

Освободените обяснявали на всички:

– Сега ни е по-леко да живеем.

Но другите само клатели глава невярващо и дрънчали още по-силно с веригите си.

След време по-голяма част от населението започнало да разбира, че е възможен живот без вериги.

Царят издал нов указ:

– Оправдават се всички, които са отказали да носят вериги.

Даже организирали празник на пострадалите.

Но както и преди, никой не смеел да свали веригите си. Те били свикнали с тях.

Малкото лъвче гледаше звездното небе и си мечтаеше:

– Ех, да можех поне веднъж да полетя до Юпитер.

То не бе избрало случайно тази планета. Имаше си причина и то доста основателна.

Още от малко то се гордееше:

– Няма по-пъргаво и силно от мен. Би ми подхождало нещо огромно и величествено.

А Юпитер бе голяма и забележителна планета. Тя пасваше точно на манията му за величие.

В душата си то не бе сиво, а безчестно и ужасно животно.

Макар и малък, бъдещият лъв се страхуваше да изглежда слаб и страхлив.

Минаха години и лъвчето порасна. Стана голям и страшен звяр.

Един ден царят на гората прочете в местния вестник:

– Атмосферата на Юпитер е смазваща за земните жители. Посмее ли някой да стъпи там, нищо не остава от него.

И той се отказа. Детската му мечта моментално се изпари.

Колко често наяве или на сън мечтаем за пари, кариера и слава, искайки винаги да се носим върху вълната на успеха, но не виждаме обратната страна на мечтата си, която е изпълнена с жлъч и води към гибел.