Слави имаше всякакви чорапи бели, сини, с картинки, избелели, но и такива, с които той не можеше да се раздели.

За тях обикновено казваше:

– Тези са ми много удобни, не ги изхвърляйте. Здрави са, макар да са изгубили част от цветовете си.

Един ден Слави забеляза, че от чифта му любими сини чорапи, бе изчезнал единият.

– Колко жалко, толкова много ги харесвах.

Обърна цялата стая наопаки, но не намери другият чорап.

Ядосано хвана единствения останал чорап и го захвърли в кошчето за боклук. За какво му е само един?

Мина се време и котката домъкна отнякъде другият изгубен чорап.

Той беше прашен и леко разкъсан, но … вече не беше нужен на никого и се намери бързо в кошчето за отпадъци.

– Защо се отнасят така с мен, – възропта чорапът. – Така добросъвестно съм му служил.

– Запомни едно, умнико, – каза старата ваза дочула вопъла му, – Когато работиш заедно с някого, няма значение кой си. Но пропадне ли единият, страдате и двамата.

На строежа нямаше хора, но се долавяше тих говор. Там бяха струпани купчина камъни с различна големина.

– Ние дойдохме от една висока планина.

– А нас ни откъртиха от стръмни скали.

– Ех, какво знаете вие?! – обади се голям къс мрамор недалече от купчината. – Огън и вода са действали върху нас през вековете. Под тяхно влияние сме се превърнали просто в скали.

– Какво ще стане с нас? – попита дребно камъче, което едва се забелязваше в купа.

– Хората от нас ще изградят жилища, – заяви един голям отломък. – Радвайте се на света, но не забравяйте уроците на Създателя ни.

– Уроци?! – оживиха се наоколо.

– Трябвало е да преживеете много лета преди динамитът да ви разкъса, да ви разтрошат с кирки, – изтъкна големият камък,

– Когато това се случи с нас, – едва се чу гласчето на малко заоблено камъче, – лежах между грозните блокове на кариерата и се питах. За какво е нужно всичко това? Без никаква цел ни раздробиха, но после дойдоха камионите ….

– Докато сте на канарата, – започна едър олющен камък, – вие не сте завършени. Някога и аз не разбирах това. Минава време и ви насочват към по-съвършена сграда, където човешки ръце ви поставят на място, където да служите на Твореца.

Някой запя:

В тишината няма прекрасни звуци.
В мраморния блок няма красота.
Но докосне ли се умелата ръка на Господ,
камъкът скритата си красота ще изяви.
Не позволявай звуците да замрат в душата.
Нека неземният скулптор да те извае.
Не допускай твоя образ да остане скрит…….

Шутът седеше в ъгъла и пишеше нещо на един голям лист. Царя го видя и попита:

– Какво пишеш там?

– О, царю, правя списък на всички глупаци, които съм срещал в живота си.

Шута се засмя, преметна се през глава без да изпуска листа и това, с което пишеше и добави:

– Сега ще запиша и твоето име.

– Как смееш…., – царят скокна и освирепя.

– Но вие дадохте цял чувал злато на съвсем непознат мъж, – облиза се шута.

– Той каза, че е бижутер и обеща да ни донесе оттатък пределите на моето царство много диаманти.

– Ха-ха-ха, – запревива се шутът от смях, – по-голяма глупост не би могъл да направиш.

– Как ….- царя се задави в яростта си.

Ръцете на владетеля се свиха и той показа на шута, как ще му извие врата.

– Повече няма да видим този бижутер, – съвсем невинно каза шутът. – Твоите златни монети ще заплачат за теб.

– Ами ако той се окаже честен човек и се върне с обещаното? – попита царят.

– Тогава аз ще изтрия твоето име, царю и ще запиша неговото.

Николина бе смела жена. Тя от нищо не се страхуваше. Е, почти от нищо. Само едно нещо я парализираше. Изпитваше огромен ужас от мишки и плъхове.

Една нощ Николина се събуди. Нещо я бе притеснило. Отваряйки очи, тя забеляза голям плъх до леглото си.

Уплаши се. Не смееше да помръдне, защото можеше да събуди мъжа си, а и той би се уплашил от сивия натрапник.

Изведнъж плъхът проговори:

– Ще се махна веднага, ако изпълниш три мои желания.

Николина опули очи и не повярва на ушите си.

– Дайте ми наденицата, дето я сложи вчера в хладилника.

Николета стъпи на пода, като внимаваше да не докосне неканения гост и отиде до хладилника. Отвори го и бързо взе наденицата. Подаде я на плъха, а той поемайки я изскимтя от удоволствие.

– Второ, – продължи нахалникът, – дай ми млякото от делвата, дето ти го донесе свако ти от село.

Николета с нежелания, но притисната от страха, се раздели и с млякото.

– Трето, – гласът звучеше заповеднически, – дай ми малкия си внук. Той вече е два дена при теб.

Внезапно Николета се хвърли към плъха. Хвана го за опашката и го изхвърли през отворения прозореца.

– Детенце му се приискало, – размаха гневно ръце Николина. – Той какво си мисли? Внука си не давам. После какво ще кажа на майка му?

Плъхът летеше от 26 етаж надолу към градинката пред блока и си казваше:

– Е, за детето не съжалявам, но защо не взех наденицата и млякото. Можех да поискам малко сирене и бързо щях да изчезна в дупката, а сега …..

На старата ябълка, която растеше край дървената беседка израснаха рамо до рамо две млади клонки.

Малко преди да си отиде пролетта, както всички останали те се покриха с розов цвят.

В края на лятото едната се бе навела ниско надолу, а другата устремила поглед нагоре ѝ се присмиваше:

– Виж се на какво приличаш! Защо си се навела към земята? Така приличаш на някоя стара жена. Кажи ми, защо пораснахме?

Първата клонка мълчеше, а втората опиянена от всичко, което виждаше около себе си, продължи:

– Аз виждам слънцето. Слушам песните на птиците. И съм такава стройна и красива.

– Недей така, мила, – каза нежно първата клонка. – Зная, че вятърът и дъждът ти пеят песни, но не се увличай по тях, погрижи се за цветовете си.

– Какво толкова да им се грижа? – засмя се безгрижно втората клонка. – Те и без мен си растат така добре.

Когато дойде време за беритба втората клонка бе натежала от плод. Тя се радваше на птичата песен и се гордееше с децата си.

– Къде са твоите ябълки? – питаха втората клонка.

А тя пребледняла гледаше към изсъхналите си цветове. Не плод, дори листа не се виждаха по нея.

Така става с тези, които още не пораснали бързат да опитат всичко от живота, но края е мъчителен и болезнен.