За да бъдеш щастлив, трябват много условия, но най-първото от тях е да си глупав. Най-често то замества всички други.
Заедно със зрялата възраст и прехода й към старостта иде далекогледството и на очите, и на душата.
Ала не далекогледство, което достига края на нещата, както мислят някои.  Звездите стават все по-далечни и недостижими, тайната на живота и на смъртта все по дълбока.

Нашенецът не мрази книгата. Нещо по-лошо, той няма никакво отношение към нея. Не разбира за какво би му е потрябвала. Ако би я смятал за лукс, той би ламтял за нея. Но тя за него е просто една нелепа ненужна вещ.
Вярно е, че все пак има книги.
Но има и амбулантни музиканти, които по празници и именни дни се вмъкват незабелязано през пътната врата и току гръмват със своята музика всред двора, без да ги е канил някой. Домакините изтичват отвътре с досада и им дават някой лев, само да млъкнат и да си отидат.
Има и автори. Те винаги ми напомнят на мухи пред затворен прозорец. Цял живот се блъскат в стъклото и си въобразяват, че летят в ширния простор, който е  оттатък прозореца….

Най-ценното човешко достояние е умението да заблуждаваш другите.
Една от най-големите установили се лъжи е изкуството. Не знам по-студено в своето самообожание и по-безчувствено същество от пишещия. Подобно и той на слепеца, може да ви опише словесно с най-фантастични красоти багрите на цветята, които никога не е видял. Природният недъг на пишещия е да не чувства нищо В зараждащата и усъвършенствана пустинната на душа му има една специфична способност, умението да описва оригинално, ярко и духовито какво би чувствал, ако можеше. И това ние наричаме изкуство.

Това е механически музикален инструмент. Вържи му заплата, пусни му една идея и завърти дръжката.
Ако искаш да опустошиш душата на един младеж, трябва да го направиш журналист. Той гледа като останалите случващото се, но по своему си го обяснява. Трудно можеш да го накараш да повярва нещо. Той мисли преди всичко за опакото на нещата.
Редакторът, който намусено казва:
— Трудно ше се съглася с това! Колко съм ги писал и аз такива сладки приказки!
Сътрудникът по изкуствата казва:
— Колко много съм хвалил и музиканти и артисти, без да знае някой какви са били всъщност мислите ми за тези хора…
Най-накрая и коректорът чете, че в Нова Зеландия имало 390 хиляди автомобили, и си мисли:
— Кой знае колко нули са прибавени или изпуснати по погрешка!
Онзи ден говорих с един журналист. И той ми каза:
— Всичко е добре, но ако решиш да пресметнеш, знаеш ли каква огромна маса хора се занимават с писане у нас! И те всички са жертви на Св. св. Кирил и Методий!
Незавиден е животът на фейлетониста! Какво печално поприще! Цял живот да стоиш настрана от живота, заврян в някой ъгъл на вестника и оттам непрекъснато да мърмориш като свекърва!

Когато ми казват, да пиша, винаги се сещам за оня пътник, който обичал да пее във влака. Той не искал да знае дали на другите им се иска да го слушат. Нито дали може да пее. Той си пеел.
Да пишеш и да печатиш, за това се иска не само смелост, а нещо много повече нахалство. Отгде вземаш увереността, че другите, които четат, не знаят, не мислят, не чувстват много повече от теб?
Добре, ти си написал книга? Но знаеш ли, че това е съвсем малко нещо? Трябва дълго да търсиш и някой, който да ти я напечати. След туй трябва да тръгнеш по редакциите, да ги молиш да я издадат. Необходим е поне един благоприятен отзив, а трябва да намериш място и за него. След туй да се луташ по разни учреждения с молба да откупят някой екземпляр… Ако след това все още ли продължаваш да мислиш, че твориш изкуство ела да те поздравя за непобедимия ти оптимизъм и да те прегърна, съжалявайки те от душа…
Литературата има много общо с търговията. И там са различни браншове и често се минава от един в друг. И там успехът ти зависи не от онова, което имаш в магазина си, а от умението ти да го пласираш. И там някои имат голям и незаслужен кредит, а други не дотолкова, но не ги приемат.
Особено интересни са групичките пишещи, които взаимно се издигат. На търговски език това се нарича издаване на един другиму икономически полици. С тази разлика само, че в литературата няма нарочени фалити. Напротив, там нищо не е в състояние да убеди някой, че е фалирал, освен ако му се гарантира  пенсия….
Блазе на тия, които пишат с радост и за удоволствие.
Понякога си мисля, че да пишеш не е нищо друго освен една опасна форма на преждевременна старческа бъбривост.
Фактът, че ужасно голям брой хора пишат, е достатъчен, за да те откаже съвсем да пишеш. Повечето пишат поради честолюбие. Но има хора, които поради много по-голямо честолюбие не пишат…
Трябва да е доста неприятно да се препитаваш от писане. Да гледаш как всеки ден твоите съкровени блянове се превръщат в… агнешка яхния или гювеч със зеленчуци!
Поетът напомня съпругата, свикнеш ли да го четеш и няма друг, почваш да му се наслаждаваш.
Да пишеш и печатиш, каквото и да е, е  просто едно насилие. Защото веднъж напечатиш ли го — все ще се намери някой, който, ще не ще, ще го прочете, без да е виновен за това. И ти съвсем не знаеш при това дали ще се възхити, или ще те наругае….
Днес още ли казват с любов и почит „библиотека“? А мене ме е страх от нея. Защото каквито  и глупости да са написани, всичко отива там и става общо достояние завинаги. Дори днес да не изглежда глупост, все някой някога, ще ги намери, ще ги чете и ще се смее и срамува за тебе. Нима не ви е отсега срам от оня, който някога ще се срамува за вас?
Когато навляза в голяма гора, с неописуема красота, с издигащи се към небето борове, рошави буки, гиздави елхи, натруфени като млади невести, все си мисля: „Дали тая неповторима хубост трябва да се жертва, за да се прави хартия. И дали не е по-добре да се отсечат само тънички клонки и с тях да се понатупат овреме младите, които са почувствали желание да пишат, за да не съжаляват по-късно?“