Силните и ярки черти на човешкия характер лъсват като на длан най-вече в бурни и напрегнати времена.
Какво можеш да кажеш за една река, дето си тече кротко и спокойно, и тук и там по пътя си върти по някое воденично колело? Река, като река! Но ако връхлети буря в планината и водите й се понесат като луди, за тази река ще може да се разкажат много интересни неща.
Как е поваляла например вековни дървета по пътя си и ги е изтръгвала от земята с коренищата им. Как ги е носела на гърба си като клечици. Как е отнасяла мостове и е заливала цели села, като е щадила само църквите и каменните кули.
За такава буйна река могат да се разкажат какви ли не истории, а ако си тече кротко, ще спомен за воденичните камъни, който върти или ще се сетим за невестите, дето избелват прането си с хума покрай плитчините, но за тия неща струва ли да се приказва!

Мислех си, че разказа е на пръв поглед регистрация на нещо станало. Един срив, нарушил равния ход на всекидневието, един сблъсък, една сполука, една погрешна стъпка, една промяна.
Това е зародишът на всеки разказ. Но случката е само причината, която прави видим за нас един образ, който е съществувал невидимо и преди да го проявим на хартия.
Така че не се грижи за случките, те сами ти идват насреща, по-добре трупай човешки образи.

Да наблюдаваш, а не да зяпаш и да трупаш наблюдения в главата си.
Слушаш не с любопитството, за да научиш просто какво е останало, а със стремежа да надникнеш в тъмния свят на причините и реакции, включително и в света на човека, който разказва, тъй че да улавяш не само изказаното, а и премълчаното. Да слушаш, да отбираш и да трупаш ….
Да мислиш върху видяното и чутото, да строиш образи-хипотези, да ги видоизменяш, да ги рушиш, ако трябва и на тяхно място да издигаш нови. Да създаваш върволици и тълпи от образи и да ги трупаш в главата си.
Хвърляй там всичко това. Може някой ден да ти потрябва. Хвърляй го там и го трупай, макар никога да не ти потрябва.
Разбира се, творчеството не е трупане, а използуване на натрупаното. Но нима характерът, съдържанието и обхватът на творението не се определят предварително и до голяма степен именно от характера и обема на тая събрана купчина от впечатления.

С две думи, бъркотията бе пълна и тъй обичайна, че нямаше как да не свикнеш с нея и да не решиш, че може би целият живот всъщност е само една бъркотия и нищо повече. Трябваше да минат години, за да разбереш, че бъркотията и тая в тебе, и оная около тебе, изглежда бъркотия само защото си изтървал междинните звена, не си прозрял невидимите връзки, не си открил основните опорни точки.
Потокът край нас, дето често ни залива и в който често се давим, е безкрайно променлив и безкрайно капризен и ако се взираш в него отблизо може да ти се завие свят от хаоса на движението му. Движение, от сливащите се и раздалечаващи се струи, от водопадите и въртопите, от тъмните дълбини на вировете и от пръските на пяна, над която като крехък мираж се извива пъстроцветна дъга.
И все пак цялата тая изява е обединена от притегателната сила на нещо общо. Тя е въплъщение на един общ закон. Въпреки всички капризи и криволици на движението си не тръгва нагоре към извора, а се спуска надолу, и при цялата си променливост е израз на нещо трайно. Искаш или не искаш, продължава да те обгръща и да те влачи по посока на предопределеното. Колкото и да е вярна мисълта на древните, че човек не може два пъти да влезе във водата на една и съща река, все пак истината е, че човекът си отива, а реката остава.
И ако успееш да се добереш до закона, до общото и до трайното, може би бъркотията ще изчезне или ще стане понятна и обяснима.

Книгата се ражда не от туй, дето прелита край тебе, а от онуй, дето го носиш у себе си.
Това дето си го събирал, трупал и обмислял с години То се е превърнало в твоя тревога и твоя мъка. И не е ли странно, че най-малко от всичко му обръщаш внимание?
То си е в тебе, няма опасност да се загуби и винаги може да бъде използувано при липса на нещо друго.