Мислех си, че разказа е на пръв поглед регистрация на нещо станало. Един срив, нарушил равния ход на всекидневието, един сблъсък, една сполука, една погрешна стъпка, една промяна.
Това е зародишът на всеки разказ. Но случката е само причината, която прави видим за нас един образ, който е съществувал невидимо и преди да го проявим на хартия.
Така че не се грижи за случките, те сами ти идват насреща, по-добре трупай човешки образи.

Да наблюдаваш, а не да зяпаш и да трупаш наблюдения в главата си.
Слушаш не с любопитството, за да научиш просто какво е останало, а със стремежа да надникнеш в тъмния свят на причините и реакции, включително и в света на човека, който разказва, тъй че да улавяш не само изказаното, а и премълчаното. Да слушаш, да отбираш и да трупаш ….
Да мислиш върху видяното и чутото, да строиш образи-хипотези, да ги видоизменяш, да ги рушиш, ако трябва и на тяхно място да издигаш нови. Да създаваш върволици и тълпи от образи и да ги трупаш в главата си.
Хвърляй там всичко това. Може някой ден да ти потрябва. Хвърляй го там и го трупай, макар никога да не ти потрябва.
Разбира се, творчеството не е трупане, а използуване на натрупаното. Но нима характерът, съдържанието и обхватът на творението не се определят предварително и до голяма степен именно от характера и обема на тая събрана купчина от впечатления.

С две думи, бъркотията бе пълна и тъй обичайна, че нямаше как да не свикнеш с нея и да не решиш, че може би целият живот всъщност е само една бъркотия и нищо повече. Трябваше да минат години, за да разбереш, че бъркотията и тая в тебе, и оная около тебе, изглежда бъркотия само защото си изтървал междинните звена, не си прозрял невидимите връзки, не си открил основните опорни точки.
Потокът край нас, дето често ни залива и в който често се давим, е безкрайно променлив и безкрайно капризен и ако се взираш в него отблизо може да ти се завие свят от хаоса на движението му. Движение, от сливащите се и раздалечаващи се струи, от водопадите и въртопите, от тъмните дълбини на вировете и от пръските на пяна, над която като крехък мираж се извива пъстроцветна дъга.
И все пак цялата тая изява е обединена от притегателната сила на нещо общо. Тя е въплъщение на един общ закон. Въпреки всички капризи и криволици на движението си не тръгва нагоре към извора, а се спуска надолу, и при цялата си променливост е израз на нещо трайно. Искаш или не искаш, продължава да те обгръща и да те влачи по посока на предопределеното. Колкото и да е вярна мисълта на древните, че човек не може два пъти да влезе във водата на една и съща река, все пак истината е, че човекът си отива, а реката остава.
И ако успееш да се добереш до закона, до общото и до трайното, може би бъркотията ще изчезне или ще стане понятна и обяснима.

Книгата се ражда не от туй, дето прелита край тебе, а от онуй, дето го носиш у себе си.
Това дето си го събирал, трупал и обмислял с години То се е превърнало в твоя тревога и твоя мъка. И не е ли странно, че най-малко от всичко му обръщаш внимание?
То си е в тебе, няма опасност да се загуби и винаги може да бъде използувано при липса на нещо друго.

Това е историята на  един прогресивен журналист. Той беше издал обемист репортаж за съвременния и трудов град с мизерията и грижите му, където туристическите забележителности бяха отминати с мълчание, но човешките драми изобилствуваха.
Вестникарската работа поглъщала цялото му време, а той искал просто да завърши романа си, който пишел. Най-сетне все пак го завърши и пожънвайки успеха за един сезон. Голямо издателство му предложило щедро договор за десет следващи романа. Това бе отдавна жадуваният шанс.
Журналистът напуснал редакцията и се отдал на частна практика. За един месец с помощта на безсънието и кафета написал цял роман. После пет месеца се шляел и събирал впечатления. След това, отново един месец работа и отново един роман. А после, пак шляене. Разписанието, естествено, било въпрос на вкус и не било от особено значение. По-важното било, че с нито един от романите си той не успя да повтори сполуката на репортажа за големия град.
Дали просто нямаше таланта на писател, или откъснат от прозаичните си герои, бе останал като дърво без корен?