Тези хора бяха се откъснали от корена си. Очите им шареха по света и се лакомяха за какво ли не. Всеки гледаше да надмине другия и се боеше да не бъде настигнат,  за това се отнасяше със съмнение към съседа си.
Техните деди и прадеди бяха селяни, едни пасяха добитък, други оряха земята и сееха зърно. Бяха привързани към земята си с невидими връзки. Очите им не шареха навсякъде и за това не се лакомяха за много неща.
А когато човек не се лакоми за много, той живее по-спокойно.  Не се трепе,  за да надмине някого и не умира от страх, че ще бъде надминат. Той се чуди и се радва, като научи, че съседът му е издоил от кравата си едно менче мляко в повече. Не се озлобява от това, нито се чувствува изигран, нито се замисля как да му напакости.

Учителите, които ще разнасяте знанието  навред по българската земя: „Дерзайте“! Вие сте сеячите! Вие хвърляте семето на бъдещето в чернозема на днешния ден.
Защото какво е една  страна  без знание?
Земя, която днес е градина, а утре ще бъде само пясък и голи скали, и нито стръкче зеленина.
Много народи са създавали могъщи държави, но са изчезвали, защото не са имали свя азбука. Тя е като варта, която споява тухлите и държи сградата изправена.
Духат ветрища, а на сградата й няма нищо. Словото свързва с вечни връзки народа.
Държава, споена с такива връзки, стои изправена и устоява на всякакви бури.

Силните и ярки черти на човешкия характер лъсват като на длан най-вече в бурни и напрегнати времена.
Какво можеш да кажеш за една река, дето си тече кротко и спокойно, и тук и там по пътя си върти по някое воденично колело? Река, като река! Но ако връхлети буря в планината и водите й се понесат като луди, за тази река ще може да се разкажат много интересни неща.
Как е поваляла например вековни дървета по пътя си и ги е изтръгвала от земята с коренищата им. Как ги е носела на гърба си като клечици. Как е отнасяла мостове и е заливала цели села, като е щадила само църквите и каменните кули.
За такава буйна река могат да се разкажат какви ли не истории, а ако си тече кротко, ще спомен за воденичните камъни, който върти или ще се сетим за невестите, дето избелват прането си с хума покрай плитчините, но за тия неща струва ли да се приказва!

Мислех си, че разказа е на пръв поглед регистрация на нещо станало. Един срив, нарушил равния ход на всекидневието, един сблъсък, една сполука, една погрешна стъпка, една промяна.
Това е зародишът на всеки разказ. Но случката е само причината, която прави видим за нас един образ, който е съществувал невидимо и преди да го проявим на хартия.
Така че не се грижи за случките, те сами ти идват насреща, по-добре трупай човешки образи.

Да наблюдаваш, а не да зяпаш и да трупаш наблюдения в главата си.
Слушаш не с любопитството, за да научиш просто какво е останало, а със стремежа да надникнеш в тъмния свят на причините и реакции, включително и в света на човека, който разказва, тъй че да улавяш не само изказаното, а и премълчаното. Да слушаш, да отбираш и да трупаш ….
Да мислиш върху видяното и чутото, да строиш образи-хипотези, да ги видоизменяш, да ги рушиш, ако трябва и на тяхно място да издигаш нови. Да създаваш върволици и тълпи от образи и да ги трупаш в главата си.
Хвърляй там всичко това. Може някой ден да ти потрябва. Хвърляй го там и го трупай, макар никога да не ти потрябва.
Разбира се, творчеството не е трупане, а използуване на натрупаното. Но нима характерът, съдържанието и обхватът на творението не се определят предварително и до голяма степен именно от характера и обема на тая събрана купчина от впечатления.