Представете си, че има банка, която всяка сутрин внася на твоя сметка 86.400 лева. В нея не се пази дневния остатък. Всяка нощ той става нула, всичко което ти ни си използвал през деня изчезва.
Какво бихте направили?
Разбира се, всеки ден ще изтегляте всичките пари до стотинка!
Знайте, че всеки от нас има сметка в банка, която се нарича „Време“. Всяка сутрин банката ви начислява 85, 400 секунди за деня.
Всяка нощ в банката изтриват даните и гледат каква част от твоя кредит ти не си инвестирал в нужните цели. Тази банка не съхранява пари и не позволява да ги прехвърляте на друга сметка. Всеки ден се отваря нова сметка. Ако не използваш тези пари, губиш само ти. Ние не можем да се върнем назад и да вземем от предишния кредит. Ти трябва да живееш с това, което ти се дава днес.
Инвестирай добре, за да не съжаляваш за вложеното.
Часовата стрелка продължава да се движи и достига максимума за деня.
За да оцените една година, попитайте студент, който е загубил една година от обучението си.
Ако искаш да разбереш стойността на един месец, попитайте майка, която преждевременно е родила.
За да разберете стойността на седмицата, попитайте издателя на някое седмично издание.
За да разберете стойността на часа, попитай влюбените, които очакват да се срещнат.
За да разбереш цената на минутата, попитай човекът, който току-що е изпуснал влака.
За да разбереш стойността на секундата, попитай човекът, който за малко е избегнал катастрофата.
За да се оцениш хилядната от секундата, попитайте спортист, който е изгубил сребърния медал на олимпийските игри.
Оцени по достойнство всеки момент, който живееш и му придай още по-голяма значимост. Посвети го на специален човек, толкова специален, че да можеш да му посветиш цялото си време.
И запомни, времето никого не чака!

Известен генерал воювал във войната. Неговият син бил лейтенант и също бил на фронта.
Бащата водел своята дивизия в атака и се придвижвал по бойното поле. Погледът му се спрял на убит офицер. Това бил неговия син.
Желанието на бащиното сърце било да спре до любимия си син и да се отдаде на мъката си, но дългът го зовял да продължи напред.
Бързо се навел над убития и едва докоснал бузата му и без да се бави дал заповед за атака.
Неутешимите сълзи на гроба няма да ни върнат загубеното и такава скръб няма да ни донесе нищо. Мъката оставя дълбоки белези, тя прави своя неотменим отпечатък в сърцето на страдалеца.
В действителност ние не забравяме тежките изпитания и никога не оставаме същите, каквито сме били преди да преживеем болката. Но мъката действа смекчаващо и облагородяващо на сърцето.
Наистина нещастни и достойни за съжаление са тези, които никога не са страдали и на които скръбта не е оставила своя отпечатък.
Ако останем в неутешима скръб, ние само сгъстяваме мрака около себе си, давайки му възможност да стигнем до сърцето и да подкопае усилията ни. Ако се отвърнем от мрака и се заемем с изпълнение на възложените ни задачи, силите ни ще се възстановят.
Вървейки напред по пътя на дълга, намираме своето пълно и истинско утешение.

Веднъж едно момче помагала на дядо си в градината. Двамата усърдно плевили цял следобед. Когато свършили детeто попитало:
– Дядо, защо плевелите, които не садим така добре растат, а това, което съдим, се нуждае от повече внимание, грижа и труд?
– Радвам се, че си толкова наблюдателен, а и си направил ценно откритие. Всичко, което е ценно и значимо за човека, често изисква немалко усилия, а вредното и ненужното само си израства.

Те били двама, той и тя. Не знам къде са се намерили, но сега живеели един живот, къде смешен, къде солен, като цяло, най-обикновен живот за двама щастливи хора. Те били щастливи, защото били двама, а това е много по-добре, отколкото да бъдеш сам.
Той я носел на ръцете си, запалвал звездите в нощното небе, построил дом, за да има къде да живее тя. И всички казвали:
– Как да не го обича, той е идеалният. С такъв лесно е да бъдеш щастлива!
Те чували какво казват другите и се усмихвали. Те не казвали, че идеален го е направила тя. Той не можел да бъде друг, когато е до нея. Това била тяхната малка тайна.
Тя го чакала, посрещала го и го изпращала, стопляла дома им, за да му бъде топло и уютно. И всички казвали:
– Разбира се! Как да не я носи на ръце, тя е създадена за семейство. Нищо чудно, че той е толкова щастлив!
А те се смеели и не казвали на никого, че тя е създадена за семейство, но само с него и само на него ще му бъде добре в нейния дом. И това било част от тяхната малка тайна.
Той вървял, спъвал се, падал, разочаровал се и се уморявал. И всички казвали:
– Защо ѝ е на нея такъв смачкан и изтощен? Около нея има толкова силни и уверени!
Но никой не знаеше, че по-силен от него няма на света. Те били заедно, следователно са по-силни от другите. Това била нейната тайна.