Имало двама порочни мъже в този свят. Единият от тях се покаял преди да умре, а другият не го направил. На първият заради покаянието му било отредено място сред праведните, а вторият останал сред грешните. Вторият се развикал:
– Това е неправда! И двата живяхме по един и същи начин, крадяхме, обирахме и вършехме всякакви низости. Защо той е сред праведните, а аз сред грешните?
Ангелите му отвърнали:
– Два дена след смъртта ти тебе те презряха и не те погребаха в ковчег, а трупа ти с въжета спуснаха в гроба.. Твоя съучастник видя всичко това и се закле да се отвърне от порочния си път. Той се покая и получи  и получи живот, чест и дял сред праведните. Ти също имаше възможност да се покаеш и ако беше го направил сега щеше да си добре.
Тогава грешникът им казал:
– Тогава позволете ми да отида и да се покая.
А те отвърнали:
– Не знаеш ли, че този свят е като шабат, а светът от който идваш е като навечерието на шабат? Ако човек не си приготви храна  в навечерието на шабат, какво ще яде на шабат! Не знаеш ли, че светът, от който идваш е като суша, а този тук е като море? Ако човек не приготви храната си на сушата, какво ще яде в морето? Не знаеш ли, че този свят тук е като пустиня, а светът, от който идваш е плодородна земя?Ако човек не приготви храната си в плодородната земя, какво ще яде в пустинята?
Човекът скръцнал със зъби и задъвкал плътта си, а после казал:
– Разрешете ми да видя славата на моя събрат.
На това те му отвърнали:
– Всемогъщият ни заповяда праведните да не стоят със грешните, нито чистите с нечистите.
Тогава той разкъсал дрехите си и отчаяно заскубал косите си.
Макар разкаянието да е възможно до момента на смъртта, всяко отлагане се смята за неуместно.

Не си спомням кой философ пожелал да покаже на някакъв азиатски цар, че не е справедливо да проклина боговете, задето бил изгубил сина си.
Поискал от него да намери из обширните си владения само трима души, които не са изпитвали никога скръб. Обещал му, че ако се издълбаели върху гроба на починалия имената им, щели веднага да го възвърнат към живот.
Как мислите дали ги е намерил?

При един мъдрец дошла една жена и го попитала:
– Защо хората тъгуват?
Мъдрецът бързо и кратко отговорил:
– Тъгуват тези, които мислят само за себе си.
Когато човек  е тъжен, той мисли за нещата, които ще се случат или вече са се случили, но в центъра на всичко това е неговото душевно състояние: Той се е провалил. Него не са го разбрали правилно. От него са отнели това, което по начало му е принадлежало……
Ако този човек бе помислил каква вреда е нанесъл с действието или бездействието си, нямаше да тъгува, а щеше да се стреми да поправи нещата, доколкото може или да помогне в дадената ситуация.

Аполон разпоредил сред поклонниците си така:
Епиците получиха гръмките тръби, химнописците — божественото вдъхновение, трагиците — сълзите, на ораторите — софизмите и историците — целия човешки род като плячка.
За сатириците не останало нищо на дъното на кошницата, но им било дадено правото да се утешават, като се подиграват с всичко.
Нима искате да отнемете това право от тези клетници, лишени от наследство? Не ви ли е жал за горките хора?

Лисицата срещнала бобъра, харесала му козината и разбрала, че не е кой да е. Не могла да заспи цяла нощ. Мислела на глас:
– Не съм ли хитра и нямам ли нежна кожа? От другите нима съм по-лоша? Ще дойде час и бобърът ще бъде мой.
И ето лисицата търчала след Бобъра, въртяла опашка и го гледала в очите. Шепнела му ласкави думи, а понякога замълчавала….
Любов замаяла посивялата глава на бобъра. Загубил той покой. Оставил бобърката, че му се сторила стара.
Лисана щом го завъртяла……
Веднъж на горската поляна го срещнал познат таралеж:
– Здравей! Е, как живееш, със лисицата?“
– Ех, друже, — отвърнал бобъра. — Всичко ми се е объркало. Тая лисица само за едно я бива: вечери, обеди, приеми. От рижа стана черносива. Все веселби, все премени. И все скитори. Друже стари, говоря ти като на другар, ще се погубя без време аз….. Както са тръгнали нещата, ще се върна при жената си. Добра е тя и ще ми прости…
А Ежко казал:
– Ако ти не се завърнеш в дома си още днес, ще свършиш като просяк….
До къщи бобърът изтичал и викнал:
– Отваряй, жено! Аз съм!
А жена му отговорила:
– Веднага се махай! При своята лисица си върви!
Тръгнал към лисицата назад, но там заварил друг бобър…
Тази история не е нужна за такива като лисицата, те си знаят какво да правят. Тя е за такива като белокосия бобър.