Обидата е малко и много симпатично зверче. На вид е съвсем безобидна и ако правилно общуваш  с нея тя няма да ти навреди.
Обидата не желае да живее в дом. Тя живее свободно и никого не притеснява. Всички опити да си я присвоим, винаги завършва със сълзи….
Това зверче е много малко и пъргаво. То може да попадне в тялото на всеки човек. Когато човек го усети в себе си му става обидно. Зверчето крещи на човека;
– Случайно се натъкнах на теб, пусни ме! Тук е много тъмно и страшно, искам при мама!
Но хората отдавна вече са забравили как да разбира езика на земните същества, особено тези на дребните животинки…
Има кора, които веднага се разделят с обидата. Но има и такива, които не желаят да я пуснат. Наричат я своя и се отнасят с нея, като със скъпоценна играчка. Постоянно мислят за нея. Нощем се събуждат и…
А обидата не желае да живее в човека. Върти се, търси изход, но никога не намира как да излезе. Тя е нещастна, но и човекът е нещастен, но за нищо на света не я пуска. Тъжно му е да се раздели с нея. А зверчето е гладно и му се иска да яде. И така то започва тихичко да яде тайно човека отвътре. И човек усеща това. Ту тук, ту там го заболи. Толкова го боли, че плаче. Но той не свързва това неразположение с обидата. След това човек привиква към нея, а тя го яде, расте, дебелее и съвсем престава да се движи. И до толкова нараства, че става част от него. Човекът слабее, а тя дебелее.
И хората не осъзнават, че просто трябва да се освободят от обидата.
Пуснете я. Нека си живее на свобода и отново да бъде мъничка и слабичка. Човек по-лесно ще живее без нея, няма да плаче и да боледува. Пуснете я, нека си отиде от вас.

Един човек видял камила. Започнал да се смее:
– Каква крива шия има само.
Камилата му отговорила:
– Не ме укорявай за моята грозота. Нека да тръгнем по пътя и ще видиш, че моята шия ще се изправи. Тогава ще разбереш, че тя е създадена с определена цел. Ако лъкът не бе изкривен, как щеше да изстрелва стрелата?
Разговорът чул друг човек и казал:
– За разумните хора урода винаги е прекрасен и те никога няма да се присмеят на неговата грозота.

Веднъж при Бога дошла една жена. Тя била прегърбена под тежестта на един голям чувал. Главата й била наведена напред, а погледът й бил тревожен и бдителен.
– Много си се уморила, – обезпокоил се Господ. – Свали тежестта от раменете си и седни да си починеш.
– Благодаря, нямам много време, аз само за малко, – отговорила жената. – Само искам да помоля и после ще си вървя! През това време всичко може да се случи, а после няма да мога да си простя.
– За какво искаш да помолиш?
– Ако с детето ми се случи нещо лошо…дойдох да те помоля да го спасиш и запазиш!
– Но аз това и правя, – сериозно казал Господ. – Нима съм ти дал повод да се съмняваш в моята грижа?
– Не, но….в живота има толкова много опасности, лоши влияния, остри завои… А той е в такава възраст, че иска всичко да опита, навсякъде да влезе, … да се покаже. Много се страхувам, че ше го отнесе потока…, ще сбърка и ще го боли.
– Е, следващия път ще бъде по-внимателен, защото ще научи нещата по трудния начин и ще разбере какво е болка, – казал Господ, – Това е добър опит! Защо не му даваш да се научи?
– Защото искам да го избавя от болката, – самоотвержено възкликнала майката. – Ето, ти виждаш, аз нося винаги със себе си този чувал със слама, за да го подлагам там, където той може да падне.
– Но той може да падне навсякъде., – замислено отговорил Господ. – Даже от собственото си легло може да падне.
– Да, но има такава пословица „Ако знаеш къде ще паднеш, там би си постлал“ . Така аз се опитвам да го обезопася.
– И ти искаш, аз да го обградя отвсякъде със слама? Добре! А сега погледни.
И Господ направил цяла купчина слама и я хвърлил в света. Сламата попаднала точно в целта, тя обиколила отвсякъде синът на жената, отделяйки го от всякакви опасности и незгоди, от всички съблазни и изкушения, а с това и от живота. Жената видяла как нейния син се опитвал да се движи насам и натам, разтварял сламките и искал да се промъкне през тях, но сламата стриктно се придвижвала около него, готова да смекчи всеки удар отправен към него. Синът се мятал, опитвал да пробие сламената ограда, но накрая се отчаял и се ядосал. Извадил от джоба си кибрит и подпалил сламата. Избухнал огън и картината се изпълнила с дим.
– Сине, – закрещяла жената, – идвам ти на помощ!
– Искаш да прибавиш в огъня още слама? – попитал Господ.  – Имай в предвид, че колкото повече слама поставят родителите, толкова е по-силно желанието да се измъкнат от нея на всяка цена. Ако това не стане, човек може да подпали и живота си. Нали той не знае какво е болка и какво означава да направиш избор….
– Но аз не мога да допусна това! – заплакала жената. – Моят чувал със слама ще го спаси!
– Ти си мисли, че това е чувал със слама, но жестоко се лъжеш, – казал Господ. – В действителност това е чувал с проблеми. Всички ужаси, които си представяш, , всички опасения, които живеят в теб, всичките ти страхове, с които си изпълнена, се намират в този чувал. Всичко, за което мислиш и се тревожиш, набира сила и се разраства, защото ти му даваш енергия за това. Поради това твоя товар е толкова обременен и твоя гръб е уморен…
– Нима, аз не трябва да се грижа за сина си? – в недоумение сбърчила чело жената. –  И това ми го казваш ти, Господи?
– Грижи се, колкото искаш. Това е работа на майката. Но не трябва да се безпокоиш. Аз ще се погрижа за него. Позволи ми да си върша работата. Просто не ми пречи. Но това както разбирам е въпрос на вяра….
– Знаеш ли какво, Господи? – след като помислила жената заговорила. – Ще ми дадеш ли кибритена клечка?
– Разбира се, а какво ще правиш с нея?
– Ще запаля чували с проблемите си, – усмихнала се жената. – И ще  се науча да ти се доверявам истински. Падайки и ставайки, грешейки и поправяйки грешките си, с благодарност приемам и радост и болка. И помогни на сина ми да направи същото.
– Това е правилно решение, – усмихнал се Господ. – Ах, тези тревоги! Огън да ги гори!
– Доверявам ти се и ти поверявам сина си, – шепнела жената, като гледала как чувала с проблеми се превръщал в пепел. Гърбът й се изправил, вдигнала нагоре глава, а погледа й станал ясен и чист. –  Аз вярвам, Господи, че всичко това се случва в полза за самите нас. Сега, аз наистина вярвам!

На рафта стояла малка стомна за вода, В ъгъла на стаята на кревата лежал болен. Той бил много жаден.
– Искам да пия! Дайте ми вода! –  едва мълвял той.
Но той бил съвсем сам и нямало кой да му помогне. Молбата на болния била така жална, че стомната не могла да устои. Състрадания я преизпълнило. Прилагайки невероятни усилия, достигнала до постелята на болния. Спряла близо до ръцете му. Болния отворил очи и погледа му попаднал на стомната. Събирайки всичките си сили, човекът взел стомната и я приближил към изгарящите от жажда устни.
И едва тогава разбрал, че стомната е празна. Ядосал се и хвърлил стомната към стената. Тя се разлетяла на безполезни парчета глина.
Не забравяйте да благодарите. Не превръщайте в парчета глина този, който се стреми да ви помогне, дори ако опитите му са напразни.

Култура, в която живеем днес е много подобен на културата на Содом. В нашия свят хората са загубили способността си да различават доброто от злото. Няма правосъдие, има само вакханалия и несправедливост. Съдиите оправдават виновните и наказват невинните. Медиите представят събитията в света лъжливо. И колкото повече се цени лъжата, толкова повече лъжите се умножават. Не усещате ли във всичко това духа на Содом?
Ние живеем в глобалния Содом.  Содом изразен в световен мащаб, там където е изгубено чувството за срам и справедливост. Жестокост, лъжа и безсърдечие, презрение към по-малко сполучилите, всичко това е извращение на самото битие. Разкош, лъжа, грабежи и убийства с цел печалба, това е тъмния свят на лесните пари. Безусловно всичко това влече след себе си всякакви извращения. Където няма справедливи закони, там се шири беззаконието. Там, където се радват на чуждата мъка и се обогатяват са сметка на обикновения човек, като му взимат насъщния хляб е Содом.
Днешното общество се е върнало назад, само че в по-извратена форма усилена от техническия прогрес. Днес в света градове подобни на Содом и Гомор жителите, на които съвсем са загубили съвестта и честа си, стават все повече и повече.
Кървавите конфликти и природните катаклизми са белег, че човечеството е достигнало до дъното. Време е всичко да се сгромоляса и да започне поправлението. Нашия свят е на кръстопът, да се осъзнае и поправи или да изпита тежки страдания. В историята нещата се повтарят не веднъж. Ето ни и пример – огън унищожи Содом и Гомор.
Тези, които посетят Мъртво море днес и видят серните източници, и следи от вулканичната дейност, могат да си помислят, че унищожаването на тези градове е пряк резултат от тектонични процеси. Но какво е породило тези процеси? Това, което сме склонни да считаме за причина, в действителност се явява следствие. Полувековните геофизически наблюдения на учените убедително говорят за негативното влияние на човешкия егоизъм върху геомагнитните процеси. Геомагнитни бури засилват възходящия поток на магмата, което от своя страна задвижват литосферните плочи, причинявайки земетресение.
Човекът трябва да се промени. Той трябва да смени егоистичните си желания и намерения с нещо по-добро. Любовта към околните и всичко наоколо отслабва негативните процеси, а това води до равновесие. Друг път за спасение няма.