Случи се голяма беда. Всички говореха с мъка и болка:

– Смъртоносно е ранен славея. Нашият певец е пострадал сериозно. Кой ще ни радва с песните си?

А какво точно се бе случило?

Напереният котарак с дръглива козина бе наполовина изял певеца и славеят бе замлъкнал завинаги.

Нахраненият пакостник се скиташе и доволно облизваше устните си.

В селището се провеждаше тържествено погребение. Изпращаха славея. Като почетен гост на него бе поканен котаракът.

Върви злосторникът в траурното шествие и гледа. Момиче обляно в сълзи, носи сламения ковчег на славея.

Котаракът се приближи към него и съчувствено каза:

– Ако знаех, че славеят е толкова важен в живота ти, щях да го изям целия ….

– А после? – намръщено го погледна момичето.

– Щях да разказвам, че певецът е отлетял далеч и не можеда се върне у дома. И тогава щеше да бъдеш по-малко тъжна. Нямаше да проливаш толкова сълзи.

Какво значение има това сега?

Ако започнете дадена работа, довършвайте я до края, за да не последват сълзи, болка и огорчение.

Горещината бе безмилостна. Но на Дина това не ѝ правеше впечатление. Тя бе потънала в мрачните си мисли. И имаше защо…..

Съпругът ѝ я бе изоставил с тригодишно дете и камара дългове. И за какво?

– Бил намерил голямата си любов и то в чужда държава, – ядосваше се Дина. – А момичето, с което се бил свързал разбрах, че е още дете. Какво очаква той от тази връзка.

Дина бе бясна. В главата ѝ минаваха какви ли не планове с една единствена цел, да му отмъсти.

Да, тя бе много огорчена. Мразеше съпруга си, но най-лошото бе, че се ядосваше на Бога:

– Защо го допусна? Нужна ли бе тази връзка на мъжа ми? Къде бе Ти, когато ставаше всичко това?

Огорчението е смъртоносно. То осквернява човека. И той вече не усеща присъствието на Бога, нито чува гласа Му.

Минаха няколко седмици. Болката на Дина не утихна. Постоянно плачеше и не намираше изход за страданието си.

Най- накрая тя падна на колене и извика към Господа:

– Боже, макар да ми е много трудно, избирам да простя на съпруга си, който ме нарани и онеправда. Помогни ми да забелязвам, как действа врага и да не се поддавам на неприязън и непростителност. Не искам да съдя мъжа си. Не желая да му отговарям с злоба и яд, независимо, че още ме боли. Излекувай емоциите ми и обнови духа ми ……
И Бог превърна гнева ѝ в мир.

Филип бе непослушно малко момче.

Кажеха ли майка му или баща му:

– Не пипай! Ще пострадаш!

Малкият герой се правеше, че не ги чува и отиваше точно там, където не му позволяваха и взимаше нещото, без да се притеснява, че може да му се случи нещо лошо.

Един ден баща му си каза:

– Не може така. Филип трябва да се научи, че децата, особено малките, е нужно да слушат родителите си.

Майката се съгласи.

Бащата сложи парче суров лук на масата и каза на сина си:

– Не пипай!

Очите на Филип се ококориха. Той бързо стигна до масата и сграбчи парчето лук.

И с нетърпение го ръфна, но ….

От нещото му залютя. Очите му се насълзиха и със замах хвърли парчето лук далеч от себе си.

Филип бе изпитал неприятни чувства, но това бе едно добро наказание за нарушената забрана.

Когато дойде време да го хранят, малкият герой с недоверие се отнесе към лакомството, което му подаваше баща му.

Филип бе готов да се слее със стената, на която бе опрял гръб, но не и да отвори уста.

„Ами ако това е пак някаква гадост“, – помисли си малчугана.

Наблюдавайки добродушното усмихнато лице на баща си, Филип се престраши и пое предложеното ястие. Недоверието се бе стопило.

През следващите дни чуеше ли предупреждението:

– Не пипай!

Филип веднага слагаше и двете си ръце зад гърба си и се отдалечаваше много бързо в обратна посока.

Петър се връщаше в къщи, както обикновено. Денят бе изпълнен с напрежение и трудности, но на него му бе леко на сърцето.

По пътя го срещна дяволът. Той му се бе ядосал много. В ръка си държеше нож и се засили да удари Петър, но някаква невидима преграда го спря.

– Много ме дразниш, – жлъчно изсъска дяволът. – Искам да те докопам и все не успявам.

Петър го наблюдаваше без страх. Изобщо не се изненадваше, че яростта изпълнила врага му, не можеше да го достигне.

– Това, което правиш, и аз го върша, дори повече от теб, – подскачаше гневно дяволът. – Ти постиш, а аз изобщо не ям. Бодърстваш дълго в молитва, а аз никога не спя. ….. Има само едно нещо в теб, което ме побеждава.

– И какво е то? – попита изненадано Петър.

– Смирението, – изкриви лице дяволът. – Аз не го притежавам и пред него не мога да устоя.

Смирението не е да наведеш глава и да станеш тих и незабележим. То е покорство и послушание пред Бога.

Ако не се ръководиш от твоята волята, чувствата и желанията, а от Божието решение, ти наистина си смирен.

Лятото бе в разгара си. През деня бе горещо и задушно, но вечерите бяха прохладни.

Ана излезе на верандата и включи лампата.

Около светещото кълбо веднага се навъртяха насекоми и всякакъв вид мушици. Те пърхаха и се изместваха. Стараеха се колкото се може по-близо да се разположат край светлината.

– Не съм ги канила, – възкликна Ана, – нито съм им надявала примка, за да ги придърпан насам, но …… прииждат още.

Майка ѝ, която също излезе на верандата се засмя и утешително каза на дъщеря си:

– Светлината ги привлича.

– Но те са стотици….., – ужасена ги наблюдаваше Ана.

– Виж там където е по-тъмно се мяркат едно две най-много. Май тъмнината не им харесва много, – усмихна се майката на Ана.

– Всичко, което трябва да направя, – въздъхна дълбоко Ана, – е да изгася лампата.

Днес хората живеят в „тъмнина“, но се привличат от светлина.
Нека свети вашата светлина, издигнете я високо.

Не е нужно да говорите много умно, да изучавате как да прилагате различни прийоми, за да свидетелствате на постмодерния човек.

Достатъчно е да включиш светлината си, те ще бъдат привлечени от нея.